~~Макар и да се чувствам безсилна, че не мога да променя нещата, аз знам, че един ден ще го направя.~~

Сама. Чувствам се така, сякаш светът ми ще се срути скоро, а всъщност самотата ме пронизва жестоко отвътре. Иска ми се да притъпя тази болка, но тя е вътре в мен и скоро не ще утихне. Имам чувството, че тези, които обичам трябва да бъдат далече от мен, за да бъда изпитана, за да бъде тестът създаден за мен – завършен. Трябва ли да минавам по този толкова каменист път, за да мога да намеря пълното щастие? Изпитвах го досега, чувствах се прекрасно, всичко вътре в мен бушуваше с пълни сили, но то приключи изведнъж, след като ме удари като гръм от ясно небе. Щастието изглежда е относително нещо. Изпитваш го до един момент, а в другия усещаш, че такова нещо няма в теб. Толкова много ли искам за да бъда щастлива? Трябва ли да бъде толкова кратко времето, на което мога да се нарадвам? Защо веднъж не ме послуша и не се застопори на едно място, да спре и животът все пак да си върви?! Едно нещо исках. Само едно. Него! Получих го, но пак се отдалечи. Не духом, а тялом. И все пак го искам във всички аспекти на думата. Искам пак да се чувствам така, както той само знае. Искам да омайва главата ми и да кара мислите ми да се объркват. Искам да ме докосва нежно, карайки кожата ми да настръхва приятно и да ме стимулира във всеки един смисъл. Искам да ме прегръща и да забравям за целия свят около нас. Искам просто да усещам спокойствието и сигурността на топлото му тяло, което дава всичко само за да ме докосне. Искам да не ме пусне да си отида, но никой не ни пита. Прекалено много ли искам? Та това са толкова малко, но свързани помежду си неща.

Боли. Чувствам се празна отвътре и знам, че, когато си отида, отново ще започне живота ми с една монотонна песен, която ще върви всеки ден и не ще спре, защото касетката е развалена. Искам това чувство вътре в мен да изчезне, но знам, че няма да стане скоро, защото ще имам нуждата той да бъде до мен, а не ще мога да го докосна. Не и скоро. Искам да докосна тялото му, ръцете, които винаги ме прегръщат, обвиват ме около себе си и ме карат да се чувствам най-исканата – от него. Искам отново хиляди емоции да преливат в мен и да ме карат да се губя някъде в него, в неговите очи; да ме карат да тръпна в очакване, да искам повече, да бъде още по–невероятно.

Любов. Това е чувството, което изпитвам и искам винаги да тлее в мен. Искам да му я дарявам в толкова големи количества, но никога да не му е достатъчна. Искам да иска още от мен и никога да не престане да го желае. Искам да сподели всичките ми фантазии и да не се огорчава от мислите ми, били те тъжни или странни. Това е човекът, който ме познава дотолкова, че не мога да скрия една простовата лъжа от него. Това е човекът, който винаги иска да знае всичко за мен, който винаги ми дава пълна подкрепа. Това е човекът, който успя да проникне в мен и да ме опознае. Чувствата, които изпитвам към него са силни и ме държат мене силна. Дават ми надежда, че един ден пак ще се видим и ще бъдем заедно. Макар и малка искрица, то все пак е надежда, знаейки, че всичко на този свят е възможно стига да го поискаш.

Извод. Мога ли да стигна до рационален извод от това положение? Има ли изобщо такъв? Макар и да се чувствам сама и да ме боли, че си отивам за пореден път, аз знам, че изпитвам любов и тя ме държи над повърхността да не се удавя. Един ден ще изплувам от океана, но знам, че пак ще влезна в него и пак ще трябва да се боря със силните вълни, които се опитват да ме потопят цялата. И все пак любовта и надеждата са чувствата, които ме крепят цяла, макар и в момента да не съм сигурна в това, но знам, че е така.