Покойният физик Вернер Хайзенберг - един от бащите на квантовата физика, ни завеща най-парадоксалния принцип на квантовата механика - т.нар. Принцип на неопределеността. Съгласно този принцип, по пътя на наблюдението е невъзможно да се узнаят едновременно импулса и координатите на една елементарна частица. С други думи, Наблюдателят не може чрез наблюдение да узнае едновременно точното местонахождение на елементарната частица и нейната скорост. Колкото по-точно наблюдава едното, толкова по-малко точно ще познава другото.
        Не е трудно да се досетим, че координати + скорост характеризират  локалното бъдеще на квантовия обект. А тогава Принципът на неопределеността може да бъде преформулиран по ефектен и съвършено нов начин, пропуснат както от самия Хайзенберг, така и от физиците след него, включително и до наши дни. Тази формулировка е следната:

Невъзможно е, посредством наблюдение,  да се узнае едновременно настоящето и локалното бъдеще на един квантов обект.

На фона на казаното по-горе ще поднеса кратък, но според мен поучителен анализ.
        Квантовият обект като че ли спуска димна завеса между своето настояще и локалното си бъдеще и така прави видимо за Наблюдателя най-много едното от тях. Това дуалистично поведение на квантовите обекти, при всеки външен опит за точното им наблюдаване, прилича на опит да скрият от Наблюдаващия ги една от страните на двуполюсната си биография - настояще и локално бъдеще. Като че ли всяко едно наблюдение е вид прицелване - вземане на прицел на квантовия обект, който изпадайки в състояние на "смъртна опасност" се скрива от Наблюдателя, укривайки ту настоящето си, ту локалното си бъдеще.
        Разбира се може да се приеме и обратната теза - че Наблюдателя е първопричина за Принципа на неопределеност на Хайзенберг, че именно Наблюдателя произвежда споменатата "димна завеса". При подобна хипотеза Наблюдателя може да бъде оприличен на единствено око, което иска едновременно да съзре две твърде различни неща - настоящето и локалното бъдеще на квантовия обект. Естествено това е невъзможно - необходими са поне две очи, за да бъде целта постижима!
        Тези размишления върху Принципа на неопределеността могат да ни отведат още по-далеч. Животът на един обект е дефинитивно определен, когато е определен еднозначно обектът, който го носи. Самото съществуване на "нещо" е смислено като понятие и акт, само когато "нещото" може да бъде конкретизирано, т.е. еднозначно определено, чрез свои параметри на битийност. При такива именно условия възникват феномените живот и смърт на въпросното "нещо" и само тогава те са смислени. Какво означава живот и смърт на "нещо", което ползва като имунитет някаква степен на неопределеност...? В този смисъл Принципът на неопределеност на Хайзенберг, като модел на поведение на квантовите обекти /при тяхното наблюдение/, може да бъде третиран и като тяхна инстинктивна реакция да се укрият от собствената си смърт /която без съмнение също се явява техен Наблюдател/ и по този начин да удължат живота си, размивайки дефинитивната граница - мост между настоящето, в което се проявяват и локалното си бъдеще.
        Този модел на поведение на елементарните частици изглежда поучителен и за обектите от макросвета, в частност и за човека. Всяка конкретизация и все по-точно самоопределяне, се явява своеобразен грях, тъй като ни прави достъпни за вземане на прицел от външната действителност, в частност и от смъртта. А конкретизацията на Аза, т.е. излизането му от състояние на потенция, е свързано с кинетизацията му, т.е. с конкретни дейности и действия. Ето защо е вече лесно обяснима мисълта на Лао Дзъ: "Да се действа чрез бездействие". Всъщност, от раждането си всеки човек върви точно по обратния път, конкретизирайки се и втвърдявайки се, като същност, все повече и повече и така проявява своята обреченост и неизбежността на смъртта!


Бел. на автора. Това есе съдържа оригинални мисли на автора по повод Принципа на неопределеността на Вернер Хайзенберг.