Възпитание
Стоим със сестра ми на червен светофар и към нас се приближава баба с внучката си. Момиченцето е на около пет и си пее. „Я, млъкни, стига си пяла!“ рязко казва бабата. Момиченцето смутено ме поглежда и продължава тихичко под носле да си тананика. „То пък една песен!“ демотивиращо изръмжава пак бабата. „Много хубаво пееш.“ обаждам се аз и гледам детето в очите. Сестра ми също се включва с похвала. Очичките грейват и то пак си запява. Бабата ни гледа леко смутена, явно е усетила, че е прекалила и най-после спира да коментира и да си излива лошото настроение върху детето. В това време светна зелено и тя повлече детето да пресече улицата. Останах с леко горчив вкус в устата. Вместо благи думи, груби команди…
Тъй като преподавам испански eзик и имаме часове за разговор предлагам на студентите си най-различни теми. Говорейки за детството веднъж споменах, че за всяка майка нейните деца са умни и талантливи. Една от студентките ми ме погледна тъжно и каза „Не всяка майка е такава и не всеки е талантлив, аз например не мога нищо да направя като хората, каквото започна все лошо става.“ „Ами, ето че говориш хубаво испански, явно имаш талант за езиците“, казвам аз. „О не, аз нищо не мога да правя добре. Нямам никаква дарба“ Настоява тя. Мисля си тъжно, дали понякога е получавала похвала в къщи за нещо постигнато, дори и малко. От къде е дошъл този песимизъм и себеотричане, тази липса на вяра в себе си така рано в живота на млад човек?
Понякога за да използват различни минали времена, които на испански са доста трудни, давам на студентите по избор теми като: „спомени от детството ми“, „най-тъжният ми ден“, „едно пътуване с родителите ми“ и други подобни. Съжалявам сега, че не запазих фотокопия на някои домашни, които ме натъжиха и дори шокираха. Много млади хора имат нужда да си споделят и това им даваше възможност да разкажат това, което им тежи на душата. Запомних един откъс от тъжния разказ на моя студентка за агресивния ѝ баща и как като се връщала от училище колкото повече наближавала дома си, все по-бавно ходела за да отложи влизането в къщи. Така ме шокира това простичко изречение. Защото аз съм тичала като дете, за да се прибера след училище най -после у нас, на топло, с вкусните ястия и усмивката на близките ми. После пишеше, че най-щастливият ѝ ден бил когато майка ѝ най-после се решила да се разведе, но те със сестра ѝ вече били в последния клас на гимназията. Тази студентка беше от така наречените „груфтис“, млади хора, които се обличат винаги в черно, понякога с изпокъсани дрехи и си гримират с бяло лицето като мъртъвци и черно около очите… Никак не ме учудваше после, тази нейна странност…
Аз самата едва ли винаги съм възпитавала идеално децата си. Нали учим какво ли не, но никой не ни учи как се възпитават деца, нито как да се държим с партньора си. Учим се от живота както се казва. Сега отчитам доста свои грешки. Но също и грешки, не директно направени от мен във възпитанието на моите деца, а за това, че не съм ги спасявала на време от „учители-възпитатели“, които им нараняваха душите! Ярък пример е синът ми, който от много малък прояви своята музикалност и пожела да свири на китара. Купихме му китара и го записахме десет годишен в Музикалното училище във Виена, което е след обед, три пъти в седмицата, след като цяла сутрин е бил на училище. Два пъти свирене и един ден солфеж. За да си взима и там изпитите се упражняваше по час два всеки ден. Оказа се, че по солфеж винаги има най-високите оценки. Понякога обаче имаше тежки мигрени, които са рядкост при малки деца, и не можеше да се упражнява достатъчно с китарата, но въпреки това пет години си вземаше добре изпитите. Учителката му, вместо разбиране, всеки път като сбърка с подигравка казвала „Пак ли си имал главоболие? Или сега имаш, та само грешки правиш?“ Това училище беше по желание, в свободното му време и той първите години ходеше с радост, но благодарение на постоянните заяждания и злобни коментари на госпожа Пиркер, така намрази китарата, че напусна Музикалното училище и след това никога вече не пипна китарите си, нито класическата нито електрическата, които подари после на свои приятели… По същия начин треньорът му по водна топка успя, вместо да го мотивира, да го откаже от този спорт. Синът ми е чувствителна и нежна душа и мисля, че не всяко дете може да изтърпи неприятен натиск върху себе си. Учителят му пък по трудово обучение беше толкова заядлив и все им крещеше за нищо, че синът ми и един негов приятел казаха, че много обичат да шият и бродират и се преместиха в групата на момичетата, а учителката там, като чула при кой учител са били коментирала „Ясно ми е, защо обичате да бродирате.“ Сега се упреквам, че съм търпяла това отношение и не съм си отписала веднага и пратила детето в друго училище. Винаги обаче съм го защитавала, когато са го тормозели и обвинявали за нещо без доказателства. Както веднъж ми каза класната му „Имам чувството, че той го е направил“ и заради нейното „чувство“ ме вика и ми обвинява детето… В класа му в началното училище имаше един много висок ученик, с обувки 44 номер в трети клас, който пък изпитваше удоволствие да го тормози и унижава, защото беше дребничък и слаб, а учителката въобще не взе никакви мерки. Докато аз не говорих с майката на дънгалака и с директорката. Тази случка ме подсети и за моя съпруг, който в момента е професор във Виенския университет и е висок 182 см, като ученик е бил нисък и слаб и веднъж учителят му по латински му казал „Колкото си развит физически, толкова са ти и интелектуалните възможности!“ Мъжът и до днес не е забравил тази обида и все ми казва „Жалко, че никога повече не го видях да му кажа, че сега съм по-висок от него и явно имам и акъл в главата щом съм станал професор!“
За това споделям тези неща с майки, чиито деца са на възраст, когато още ги възпитават и чужди хора и ходят на училище. Да си подкрепят и закрилят децата, да ги поощряват и да им дават от малки чувството, че могат много и имат таланти. И тогава тези таланти ще се проявят… Във всяко дете има скрити бисери, всяка детска душа е толкова лесно ранима. Моите деца винаги са усещали че са обичани, ценени в къщи. Но е можело повече да ги опазя от външни „възпитатели“, които не заслужават тази дума.
© Люси Петкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много мъдро си го написала, Люси.Съгласна съм с теб. Всеки може да сгреши,но има наистина груби грешки,които осакатяват детската психика за цял живот...Поздравления!
-
Благодаря ти, Лия. Права си, не бива да се мъчим да реализираме наши мечти чрез децата си. Може би те искат нещо съвсем друго.
-
Люси много ми харесва способността ти да говориш за реалното, омесено външно и вътрешно в нас хората. И тук си толкова права! В един момент става това,че родителите си го изкарват на децата, това,че не им върви, че не им се е изпълнила някоя мечта.Децата те не са наше копие, всяко има своите плюсове и минуси, и всяко дете има нужда от любов и доверие.
-
Хари, Иржи, благодаря ви за интереса и коменпарите! Благодаря и на поставилите в любими🌻🌺
-
Вече две седмици съм болна и не мога да отдам полагаемото се внимание на приятелите си....Затова се забавих,Люси.А чета всичко,което пускаш,знаеш,че ми е интересно,а и за всичко,което пишеш си права.Възпитанието е много важна отговорност на родителите,но по разни причини,или без такива,децата се оставят на възпитанието на улицата....Освен за пример,родителите трябва да внушават увереност у детето,когато остане само,да знае да се бори,както и да бъде подкрепяно,когато някой го "мачка".Прекалено възпитаните деца стават понякога жертви,затова трябва да ги пазим....и насърдчаваме за възможностите им!!
-
Много вярно,поучително и възпитателно!Съгласен съм с теб,Люси!Децата трябва да бъдат обгрижвани и поощрявани в семейството.Да им се изгражда реално самочувствие,особено на бъдещите мъже.Поздравление!
-
Пепи, Силвия, радвам се, че ви харесва и мисля ,че за някои хоря ще е полезно да се замислят повече по тези въпроси.
-
Благодаря ти за прекрасното есе, Люси! Радва ме това, че споделяш опита си и може да послужи за пример на други майки. Чувствата на децата са най-точният компас, а ние трябва да следим за посоките и да внимаваме за препятствията. Много се радвам, че прочетох.🌺
-
Така е, Люси! Някои от така наречените "възпитатели" и "учители", въобще не са такива...Като четох случая със сина ти, се сещам когато от предучилищна възраст ходех на уроци по цигулка...Обичам музиката и имах огромно желание да свиря, сама си измислях и мелодийки...Учителката ме поощряваше и видимо беше много доволна от мен, умееше да предизвиква любопитство и интерес...но не било писано...С преместването ни, смених и учителя.Той се оказа пияница, вечно миришеше ужасно на алкохол и тютюн...И на уроците често бе пиян...От време на време казваше : "Да, добре"....Толкова ме отблъскваше, че постепенно желанието ми угасна..Родителите ми, като разбраха за какво става дума, решиха да ми сменят учителя...Бях втори клас, когато спрях да свиря..Не знам защо, но не пожелах и при друг преподавател да продължа...Нещо в мен се прекърши...
-
Благодаря ви, Роси, Руми!
-
Всичко което пишеш, Люси, е взето от реалния живот и това много ми допада! Докото четях "Възпитание", на моменти мъничко се просълзих, защото, за пореден път осъзнах, колко деликатна е детската психика и колко много се нуждае едно дете от любовта и подкрепата на своите родители! Ако не ги получи у дома, то не би могло да ги получи никъде другаде! Поздравявам те!
-
Мъдро, навременно и чудесно! Браво, Люси! 🥇
-
Благодаря ви, Стойчо, Розали и Мариана! Радвам се, че ви харесва!
-
Много ми допадна есето ти,Люси!
Децата са нашето продължение,ето защо трябва да вярваме в тях и да ги поощряваме във всяка тяхна полезна инициатива.Противоестествено е да не ги окуражаване в желанието им да развиват добродетелите си.
Поздравления за написаното от теб,Люси!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
