Това е илюзията на неживяното - да срещнеш някого, който малко прилича на теб, но когото чувстваш близък и с непринудения глас на възкръснало желание да се докоснеш отново до себе си. Когато пътят се скъсява от внезапно изникналите завои, да ти се струва, че си готов за полет и после да изпитваш негата стаена в отлитащо към залязващото слънце ято...
Човекът е роден да живее сам под звездите, защото никакво общество не може да му върне угасналите звезди. Той е осъден цял живот да се мята като ранен звяр, да търси съчувствие у околните, да бъде жертва на стадото. И както агонизирайки, изгризаният от стъпките сняг почернява в прегръдките на времето, така чернеят, сякаш огромни кухини, изкълчените стави на душата и никога не могат да бъдат запълнени отново.
Струва ми се, че всеки от нас скита по пътища, които го отдалечават от себе си, забравяйки стремежа да докаже скритата в него свръхиндивидуалност. И това скитане ни причинява повече болка от липсата на призвание, но същевременно то е на ...