Няма друго чувство.

Любовта е живот, любовта е глупост, любовта е абсурд.
Оставаш безмълвен, оставаш сакат, оставаш съкрушен, разрушен, но богат.

Няма друга подобна сила, няма друг заряд,
който да те кара да ескплоадираш.

Без сън и храна, без нужда да бъдеш изкуствен,
без смисъл да се прикриваш, без секунда, в която да униваш.

Отново усещам сетивата си, отново зная, че нося сърце в гърдите си.
Чувам го, чувствам го, безпокойството не ме убива, не ме смазва.

Отново съм аз, отново съм смела и безумна.
Не трябва да допускам еднообразието отново да завладее същността ми.

Защо се превръщаме в безполови индивиди,
желаещи единствено да спасят душата си от ада.
Защото не осъзнаваме, че адът е в нас, адът е до нас,
адът сме ние и това, което вършим.
Адът е в грешките ни, той е слабостта ни.

Страхът от отвъдното е само поредното извинение,
поредният избор на лекия път,
поредното желание да оправдаем дребнавостта на усещанията си
и прикритието на истинската си същност.

Защото от истината боли, пари, страх ни е, боим се от последствията.
Когато усетиш, че имаш криле, страхът не може да те спре.
Когато усетиш, че можеш да летиш, разбираш, че си уникален.

Без мисъл за суета, без излишно витаене из облаците,
без самозабравяне и безобразно вдигната глава.
Защо не можем винаги да усещаме това, което притежаваме и да го оползотворяваме, да даваме воля и публичност на истинското си Аз.
Защо е всичкия този страх, защо всичкия този изкуствен морал.

Когато разберем, че сме стигнали дъното на деградивността,
обикновено е късно.
А сме си мислели, че правим много, че се самоусъвършенстваме,
че печелим от грешките си,
че извличаме стойностни поуки и се изкачваме по стълбата.

Животът е така кратък, така тъжно малък.
Със силата на истината в нас, можем да го променим.
Дните могат да бъдат години,
можем да усещаме лъчите на слънцето всеки един ден.
Спускането по снежните склонове на съзнанието ни
може да бъде ежедневно приключение.

Стига да намерим сили, стига да не се уплашим и да не побегнем от себе си.

Колко е малко това, от което човек се нуждае,
колко е лесно да бъдем себе си и

колко огромна е буцата страх, заседнала в гърлата ни.
Винаги можем да бъдем деца.
Винаги можем да сме това, което ни прави истински хора.
Когато обичаме без страх...