Беше 11 ноември... около 3 на обяд. Все още беше един обикновен ден. До мига, в който звънна телефонът и чух думите "мъртъв е". Не повярвах. Не исках да вярвам. Не, че го обичах, но болката в гласа на сестра му промени живота ми завинаги. Преди време за малко да се влюбя в него. Нещо ме спря. Може би усетих дъха на приближаващата го смърт. А може би някой не е искал да стана част от всичко това. Но станах. Бях там - до майка му, баща му и сестра му. Гледах ту болката в техните очи ту неговите - затворени завинаги. Не можех да приема мисълта, че вече го няма. Истината е, че сега разбрах колко съм обичала всъщност този човек и че може би съм имала нужда от него в живота си. Гледах го неподвижен, покрит с цветя и осъзнавах колко е хубав. Едното му око беше леко отворено. Сякаш тайничко ни наблюдаваше и всеки момент щеше да се изправи и през смях да се провикне: "Хванахте се!" Но не се изправи и не се засмя. Понесоха го към църквата под някакви ненужни попски песни. Сякаш имаше господ... ако беше така той не би прибрал при себе си едно толкова добро и младо същество - едва 19-годишно, но според мен по-мъдро и от тези в черните раса, които пееха над главата му. Той беше весел човек. Ще го запомня с невероятното му чувство за хумор и лекотата с която ме разсмиваше. Той беше толкова различен... толкова безгрижен и усмихнат. Беше интелигентен, доста по-интелигентен от връстниците си. Беше и най- пламенния патриот, който бях срещала. Често спорехме за България, въпреки че бяхме на едно и също мнение. А той толкова разгорещено защитаваше тезата си и толкова умело боравеше с думите, че човек би помислил, че цял живот бе учил риторика. Но не бе. Беше едно обикновено 19-годишно момче умряло по един нелеп начин.
  Когато онзи ден влязох в стаята, където той лежеше неподвижно в ковчега, се приближих и оставих до главата му двата бели карамфила, които бях купила за него с толкова много болка. Бяха бели с червено по крайчетата на листенцата. Като него - млад и още бял, но все пак докоснал се макар и за кратко до прелестите и болките на живота. Загледах се в лицето му. Изглеждаше толкова жив. Устните му бяха все така красиви - големи и сякаш изрисувани от художник. Бяха толкова живи, че ми се прииска да ги целуна. Тогава, гледайки лицето му усетих онази миризма, която ме преследва и до днес. Тя се беше напоила в родителите и сестра му. Тогава не го докоснах. Страхувах се да не наруша покоя му. Само го гледах и вместо да плача се усмихвах. Усмихвах се на глупостта му, с която ни разсмиваше и на мисълта, че в момента ни гледа отнякъде и ни се смее. Смее се на това колко сме глупави, че го оплакваме така. Сигурна съм, че сега е на едно много - по-добро място - далеч от лицемерието на хората и корупцията в държавата, които той така мразеше. Усмихвах му се и му говорех: "Брайков, Брайков пак се издъни." Не страдах. Не усещах липсата му. Чувствах, че той е там и все още го чувствам. Онази миризма, която споменах... Все още я усещам вечер, когато съм сама. Случайно, изведнъж... просто ме лъхва. Леглото ми също я беше попило. В началото се страхувах, но после спрях. Започнах да се чувствам по-спокойна, когато я усещам. Все пак казват, че който не ти е сторил зло приживе няма да го направи и след това. А лошо от него никой не беше видял. Освен тези, които си го просеха. Нека те живеят в страх, но не и ние, които имахме честта да познаваме един толкова сърдечен, добър и красив човек като него. Днес аз не съжалявам, че го познавах. Не съжалявам и че се наложи да преживея шока от смъртта и погребението му. Днес аз съм едва на 16 и камбаната бие освен за неговата смърт и за тази на моето детство. Казват, че детството свършва, когато един ден осъзнаеш, че ще умреш. Несъзнателно тази загуба ме накара да осъзная и науча много за живота, смъртта и хората. Днес камбаната биеше за него, за мен, за родителите му и за всички, които го познавахме и обичахме. Защото, сигурна съм, нещо умря във всеки от нас заедно с него. Сега мисля, че няма смисъл да плачем, а да живеем така както той не успя. И искам само... да му благодаря. Знам, че където и да е ще разбере моите мисли и чувства. Благодаря ти, Брайков, за това, което беше, за това, което си и за това, което ще бъдеш винаги за мен, за нас, за всички. Благодаря ти и поклон пред светлата ти памет. Почивай в мир!