Беше 11 ноември... около 3 на обяд. Все още беше един обикновен ден. До мига, в който звънна телефонът и чух думите "мъртъв е". Не повярвах. Не исках да вярвам. Не, че го обичах, но болката в гласа на сестра му промени живота ми завинаги. Преди време за малко да се влюбя в него. Нещо ме спря. Може би усетих дъха на приближаващата го смърт. А може би някой не е искал да стана част от всичко това. Но станах. Бях там - до майка му, баща му и сестра му. Гледах ту болката в техните очи ту неговите - затворени завинаги. Не можех да приема мисълта, че вече го няма. Истината е, че сега разбрах колко съм обичала всъщност този човек и че може би съм имала нужда от него в живота си. Гледах го неподвижен, покрит с цветя и осъзнавах колко е хубав. Едното му око беше леко отворено. Сякаш тайничко ни наблюдаваше и всеки момент щеше да се изправи и през смях да се провикне: "Хванахте се!" Но не се изправи и не се засмя. Понесоха го към църквата под някакви ненужни попски песни. Сякаш имаше господ... а ...