Не искай от мен да ти предсказвам бъдещето. Не съм пророк, не съм циганка, не съм и синоптик. Аз съм магьосник – прост магьосник, който разказва приказки. И да ти кажа право, преситен съм с пророчества. Би могла да си помислиш, че живеем в свят на гадатели. Всички знаят какво ще се случи след миг или след година. Човекът може още да не се е оженил, но разводът му вече е описан в подробности от сбирщината алкохолизирани проститутки и гейове, всички със съмнителен етнически произход, които биха могли да предвидят единствено собствената си физическа и душевна импотентност.

Затова искаш ли един съвет от мен? Не вярвай на пророци. Те не знаят какво е усещането да се събудиш до слънце при положение, че цял живот си се свестявал до облаци. За тях любовта е мръсна дума, свързана единствено с неприлични стонове и нещо лепкаво след края на всичко. Слепите прорицатели мислят, че залезът е смърт, последвана от мъртвешки мрак. И те описват това толкова цветно и истински, че човек неволно се замисля дали не е сънувал онзи морски бряг, звездите, лунната пътека и ръката на любимия човек около кръста си. И така нататък, и така нататък, докато романтиците не се превърнат в чакали, целувката – в поток микроби, а шепотът на жената до теб – в тънки нишки погребален саван. Останалото е гниене, преживяване и есенинска кал – не задължително в този ред.

Не, не мога да ти кажа какво да направиш, за да пропуснеш това „велико удоволствие”. Знам обаче сигурния път към него. Залей с врящо олио ръката си, когато посегне да погали човека до теб просто ей така. Извади окото си, ако се опита да отрони сълза, породена от липсата на любимия. Изтръгни езика си и залей с врящо олио устата си в мига, в който дръзне да изрече онази, срамната дума, започваща с „О”... а след това заший с канап устните си, преди да са се разтворили от възбуда при вида на онази, която те кара да се чувстваш жив. И така постепенно, миг след миг, година след година, ти ще заприличаш на тях – хората без лица и осезание, вегетиращи над полога на собственото си слабоумие, слепци, за които драконите са просто гущери, а приказките – средство за приспиване на малки деца, а не начин на живот.

Докато този апокалипсис обаче не настъпи веднъж и завинаги, винаги ще има хора, които вярват в нас – разказвачите на приказки. Те няма да знаят със сигурност, но дълбоко в сърцето си ще усещат, че не сме чак толкова грозни, зли и вятърничави, колкото ни описват пророците. Може би защото подсъзнателно ще чувстват, че ние знаем какво е да целуваш устни, отдалечени от теб за цели 13 години. Да правиш любов не заради спорта, а заради усещането, че караш човека до теб да лети.

Или просто да знаеш какво е да летиш.

Или да знаеш, че далеч на север те очаква една ледена кралица, която единствена на този свят може да залепи парчетата от счупеното огледало на сърцето ти.

Или да знаеш, че я обичаш.