За прошката

„Прошка Ви искам и ви прощавам..."

Колко е лесно да се каже! Но дали наистина успяваме да го постигнем в душата си? Да поискаш прошка и да простиш за хората всъщност не се оказва толкова лесно. Днес казваме, че сме простили, а утре откриваме, че все още носим белезите от раните, които са ни нанесени, а съвестта ни гризе за това, че сме наранили близките си. Колко по-просто би било, ако хората усвоят и прилагат умението да прощават. Но се оказва лесно да се каже, а трудно да се постигне.

Да можеш да простиш, е силата да надраснеш себе си и собствените си грешки и слабости. Прощава този, който обича и е влюбен. Прощава майката - а майчината обич е най-силното чувство в света. Прощава победителят, защото прошката е и великодушие. Прощава приятелят, защото прошката е вяра и доверие.

Не е нужно да знаем как да прощаваме. Достатъчно е да искаме да го сторим. Всеки разбира прошката по свой начин. Някои се опитват да забравят обидата. Други смятат, че тя е слабост, която не бива да се проявява. А трети си мислят, че като прощават на другите, им правят услуга. Има и такива, които прощават винаги и на всеки с усмивка на лицето. Но кой начин да избереш(м)? Разбира се, това се определя от случая, ситуацията и характера на самия човек. Трудно се взема това решение, защото ако един път простиш, другите продължават да грешат, а ти ще трябва да продължаваш да прощаваш. Но едва ли някой се замисля каква болка оставя в душата ти и колко дълго ще можеш да я понесеш. Понякога хората са най-жестоките живи същества на тази планета, особено към себеподобните си.

Но от друга страна един мъдър човек е казал: „Човешко е да се греши, божествено - да се прощава!". Да простим, не означава да забравим, а да помним, че сме по-големи и значими от грешките си. Прошката носи усещане за свобода - освобождение от негативните емоции. Ако можеш да простиш на себе си, ще простиш и на другите. Само силните духом могат да прощават, защото те знаят какво е обич, доверие и какво е да ти простят.

Силата да простиш е силата на самия живот, вярата, че не всичко е черно и бяло, и убеждението, че нюансите между двата цвята са всъщност фонът на нашето съществуване. Така, вървейки по жизнения си път, ние ще нараняваме - волно или неволно, самите ние ще кървим, усетили болката от обидата, но винаги ще знаем, че има прошка, че силата е опрощение, защото преминавайки в отвъдното, човек най-често прошепва: „Простете!"