25.10.2007 г., 9:45 ч.

За тактичността и нейната липса 

  Есета » Други
2642 0 4
8 мин за четене
 

 

За тактичността и липсата на такава

Темата, която ще разгледам в това есе, лично за мен е особено болезнена, тъй като имах неприятно преживяване в миналото. Става дума за тактичността. Доколко трябва да сме откровени с околните, да изказваме мнението си относно нещо, важно за тях. Ясно е, че проблемът е нееднозначен. Ясно е също и че не можем да премълчаваме всичко, което ни терзае. Все в един момент трябва да го излеем по някакъв начин. Въпросът е по какъв. Дали когато не харесваме новата прическа на приятеля ни, нова дреха, която си е купил, трябва да го заявяваме директно. Или за дадени негови постъпки. Не трябва ли първо да се замислим, преди да изречем в някои случаи нараняващи думи? Има неща, които човек не би искал да чуе и неща, за които не може да бъде съден. Абсурдното е, че понякога ни съдят хора, обявяващи се за наши приятели. А когато самите ние не сме ги осъдили с нито една дума и винаги сме щадели чувствата им, е наистина безочливо и нагло. Най-вече, ако сме им сторили голямо добро, което не сме били длъжни, но е било от добро сърце, да постъпим като християни. Но искам първо да разкажа историята си.

Аз направих такова добро. Дадох покрив над главата на едно момиче. В противен случай то щеше да продължава да живее в гадното общежитие. Първо искам да уточня, че не съм идеална. Никак даже. Имам си известни недостатъци и извърших куп грешки. Но момичето се издъни много повече. Тя искаше да ме промени. Отричаше го, но стана ясно, че не ме приема каквато съм. Задълбаваше повече в отрицателните ми страни. Правеше от време на време разни намеци за характера ми, уж изпуснати случайно, в пристъп на гняв, но постепенно тя разкри истинската си същност. На злобно, незадоволено, мачкащо други същество. Болно ми е да го призная, но приятелката, на която държах години наред, никога не е съществувала. Няма да крия, че тънех в заблуди дотогава. Мислех, че знам какво е да имаш приятел и да си приятел. Но и двете грешахме. Сега съм наясно, че я надценявах, както явно и тя мен. Приписвали сме си една на друга разни качества, без покритие в реалността. В един миг прогледнах и видях, че ние на практика не се познаваме. Нито аз нея, нито тя мен. Изведнъж срещу мен сякаш имаше друг човек. Едно озлобено същество, което ми крещеше и от чиито уста чух ужасни, гадни неща. А тя вече знаеше, че ще ме заболи, но не ме пощади. Искаше на всяка цена да си го каже, да ме стъпче. Аз за колко неща съм си мълчала, не съм смеела и да гъкна, страхувайки се да не я нараня! И защо? Тя да не би да съобрази, че ще ме засегне?

Наистина търпях това момиче доста дълго време. Само да не призная пред себе си, че с нея е невъзможно да се живее, че ще получа упреци и критика от околните. Мълчах и търпях. Все пак и двете бяхме от кажи-речи приятелски семейства и си представях какъв разрив би настъпил, ако изведнъж двете се разделим. Заблуждавах се, че на моменти тя просто си изпуска нервите, както всички правим понякога. Мислех си, че тя не е такава, че не може в същността си да е такава. Но тя наистина бе. По наследство, разбрах впоследствие. Баба й и баща й  били такива цапнати в устата хора, правещи се на всезнаещи. Но от това не ми стана по-добре. Тя беше човек, който с триста зора признава, че е сбъркал. Иначе се има за велика. Не може да допусне, че е възможно да не е права. Занимаваше се често с мен и моите недостатъци, защо така мисля, защо така правя, а не онова... Бъркаше се в неща, които не са й работа. Например: купих си мп3 плейърче, обаче тя като й го показах първият път, изсипа вълна от критики - е че откъде накъде ще  го взема такова, че и на всичкото отгоре с малка памет и т.н. Обаче после с цялото си нахалство, го слушаше неведнъж. Е такова лицемерие не бях срещала досега на живо. Тя първо оплю покупката ми, за която, отбелязвам, не беше дала парите, а родителите ми, отритна моят избор да купя машинката именно с 1гб памет и всичките й характеристики. Но това не е единственият случай, о, не, за жалост. Вмешателството й сякаш нямаше край. Дори ме учеше какво не трябва и какво трябва да казвам на майка си, претендираше и че може да ме научи и други неща. А че беше груба и нетактична, си беше. И то неведнъж. Забравяше на моменти кой й даде подслон и я спаси от едно наистина отвратително общежитие. Тя реши като че ли, че е даденост, с която може да не се съобразява. Съгласете се, че друг на моето място би я изхвърлил още на първата й забележка „ти си такъв и такъв, ти еди-какво си". Но ето, че аз търпях повече от една забележка. А когато аз вметвах, че никога за нищо не съм я съдила, ме обвиняваше в безразличие към личността й. Ох, как обичаше да ме нарича „егоистка". Боже, едва ли не мед й капеше на езика тогава. Аз бях какво ли не в очите й: егоистка, лигла, глезла, инфантилна, наивна, не разбираща. Но никога не бях добра, състрадателна или нещо друго. Тя не можеше ли да открие и положителните ми черти, не искаше ли? Майка ми след време обясни поведението й със завист. Защото тя нямаше такъв сигурен живот като моя. Е, не беше от бедно семейство, но след седми клас отиде да учи в друг град, рисуване, както самата тя твърдеше, че искала. Не знам дали тогава, в онзи друг град, нещо не й се  е случило, което да я озлоби до такава степен. На моменти говореше с такъв тон, все едно е преживяла нещо ужасно и изразява презрение, омраза и натрупана ярост. Нямам идея. Не ми каза. А и едва ли би го сторила. Наистина вече търся причините за лошото й държание не само у роднините й, но и в пребиваването й в друг град. Там тя е била кажи-речи на самотек. Кой знае дали не й се  е случило нещо. Е, както и да е. Нито разбрах, нито повече имам желание да разбирам каквото и да е, свързано с нея. Тя се погаври с мен, изплю се отгоре ми. За завършек изтърси, че аз съм я депресирала, и поради това нищо не можела да нарисува. Е, беше наистина жестоко. Най-жестокото, което може би чух от нея. Първо започна с това, че апартамента, където живеехме, бил депресиращ, че аз самата съм била една голяма депресия. Е, признавам, че бях потисната, понеже преди да заживеем заедно, баба ми почина и беше мое право да я оплаквам. Затова може би бях малко отнесена. Но тя не ми даде време. Не искаше да разбере, че в определени моменти хората просто изключват. Сега съжалявам безкрайно, че допуснах в дома си това момиче. Със сигурност понесох много повече горчилка, отколкото тя твърдеше, че приемала от мен. Тя дойде при мен, тя, а не аз при нея. Трябваше да се държи подобаващо, понеже е на чуждо място, да ме щади, както аз правех с нея. Да осъзнае, че страдам за баба си, с която съм живяла години наред, да се замисли, преди да ме натовари още повече психически. Боже, наистина съм била много наивна. Вярвах, че тя ще прояви търпение, ще изчака да се съвзема. Но си останах само с надеждата.

Дадох много, а получих малко. Винаги ще помня този период от живота си. Не бих могла да го забравя лесно. Често си мисля за онова момиче и още не мога да се опомня. Поразена съм колко грубост може да прояви един човек. Човек, който се има за голямата работа и доказва, че не само не е по-добър от теб, но и е по-лош. Който теб те съди, а не гледа себе си. Смята, че мнението му за теб е вярното, че видиш ли, той те познавал много добре и за него си бил предсказуем. Къде остава тактичността? Защо трябва да се сърдим на хората и при най-малкото разочарование, което видят у нас? Разочарование, за което понякога има основателна причина. Когато очакваме твърде много от някой, се опарваме. Когато не разсъждаваме трезво и тънем в измислен свят, неминуемо биваме разочаровани. Мислим, че даденият човек е лош сам по себе си, че се  е родил такъв, а не се замисляме, че някои обстоятелства са го изградили като такъв. Да говориш за съобразяван е,а да не го правиш, е нагло и цинично. Да претендираш, че си приятел, а да се държиш като враг. Приятелите не изтъкват твоите недостатъци. Истинските приятели. Явно моята приятелка е била фалшива. Явно за нея тактичността е равносилна на грях. Да си каже, пък после каквото ще да става. Е, ето че стана нещо. Аз я изхвърлих от живота си. Беше немислимо да продължава така.

Понякога си мисля, че тя все пак постигна целта си и че успя да ме срине психически. Сега имам нова съквартирантка и се боя от нея. Боя се, че тя ще излезе същата като онова момиче. Глупаво е, знам, но сянката на онази ме преследва още. Страх ме е подсъзнателно да не се появи пак в живота ми и че тогава аз пак ще я приема, забравила за пореден път горчивите й думи. Цяло чудо би било, ако не съм развила страхова невроза, че и параноя. Най-лошото е чувството за вина, което ме обхваща. Все си мисля, че причината да не потръгне съжителството ни съм аз. Не знам как да се освободя от този кошмар, какво да правя. Но наистина ме е яд, че тя не призна, че е сбъркала, че постъпи като щраусите, покривайки се. Поведението й е недостойно. Но защо ли се учудвам? Тя е малък човек. А малките хора не могат да надскочат собствената си сянка. Тя спи с отворени очи, а не аз, както ме обвини. Сляпа е най-малкото за истинската си същност. А тя не е приятна, а е груба и злобна. Наслаждаваща се на болката, която причинява. Вече сериозно си мисля, че й доставяше наслада да изтъква недостатъците ми. Надявам се да дойде ден, когато тя ще прозре колко лошо е да не зачитат чувствата ти. Поне това заслужава. И тя да бъде наранена по този начин, за да разбере какво е причинила. И дано студеното й изражение тогава омекне и заприлича поне малко на човешко същество.

 

© Ниара Норууд Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Така първо се извинявам,че досега съм приемал произведенията ти в мъжки род Наистина не знам как момичетата се заблуждават че могат да имат приятелка жена и до каква възраст ги държи тая заблуда?Тази твоя приятелка със сигурност е имала доста проблеми било в семейството било сред приятелския и кръг..Хората не стават лоши просто така - средата ги формира.За съжаление след една възраст тия промени са необратими и единственото разрешение е спирането на контакта с дадения човек.Същото е положението при престъпниците - масовите убийци или педофилите например - те не са виновни имали са тежко детство със сигурност,но това не е причина те да не бъдат отстранени от обществото,защото за съжаление това е единственото възможно разрешение.Случвало се е и на мен да ме изкарват от нерви някои хора и да ми се е искало да им кажа някои истини за тях самите.В повечето случай съм се спирал,поставяйки се на тяхно място.Решението е едно Джилиън или Ниара - научи се да приемаш своите недостатъци,поставяй се на мястото на другите и така никой няма да може да те уязви.От истината боли най-много - това не съм го открил аз.Точките по които те е засегнало това момиче сега ти се струват сериозни може би,вероятно ти предстоят много по-сериозни.Радват ме публикацийте ти в тази специално си личи че си се ангажирала по-eмоционално.Удоволствие ще е за мен да продължавам да следя развитието на мнението ти по житейските въпроси ако решиш да го споделяш с читателите
  • да,за чудене си е.и оттук следва поуката,че не можем,а и не трябва да понасяме всичко,както и че не трябва да се сърдим на околните и за най-малкото им прегрешение.а и аз тогава не бях в особено добра душевна форма и още не съм.просто си има моменти,когато човек се нуждае от разбиране,а не да му натякват ,че е егоист.най-кофтито,което можеш да чуеш,е че те обвиняват за нечии неуспехи.също и да се държат с теб с досада,когато видят,че си потиснат.въпросната приятелка не е от хората,които могат адекватно да съчувстват.тя дори смята,че сълзите са безсмислени.и неслучайно не писах за хубавите неща,които сме преживели,защото на фона на всичките ни дрязги те просто се губят.А и както отбелязах,ние двете нникога не сме били приятелки,за да има значение колко весело ни е било.Връзката ни беше изкуствена.Нямаше нищо истинско в нея.Това е, което е.наистина с някои типове хора не може да се съжителства.можем да приемаме хората каквито са до определени граници.Интересното е обаче,че тя е живяла и с други момичета,а представете си,само с мен й се били случвали тия неприятности.Е сигурно другите й приятелки са все като нея,та затова с тях не е срещала проблеми.
  • Да, права си, да им се чудиш на тези лоши приятелки. Колко са нагли и двулични!
    Направо възмутително!
  • Не се упреквай за нищо! Аз съм изживяла нещо подобно с една приятелка, която отдалеч изглежда най-прекрасния човек, но събереш ли се под един покрив с нея...Добре те разбирам!
Предложения
: ??:??