Ето, пак се свечери и пак сама, и пак тишина... Трябва ли всяка вечер да чувствам тази самота? Сълза... после втора, но защо? Трябва ли да е така? Пак си тръгна, пак сме скарани... за кой ли път. Това вече не е нищо... нищо, освен една огромна, убиваща, раздираща самота. Но тази е по-особена от останалите, по- страшна. Тя не е онази самота, в която си нямаш никой и знаеш, че е така, а тази, в която си мислиш, че има някой до теб, а всъщност не можеш да го усетиш, да го почувстваш до себе си.
     Ето, пак ме караш да поема болката на целия свят, да застана на прозореца и да се вгледам в безкрая, да запаля поредната тъжна цигара и да се загубя в нищото. Защо тъжна ли? Защото е моя, в нея е скрито толкова преживяно, толкова болка, неизказана, притаила съм я в себе си, за да не те притеснявам, да не създавам проблеми, да не се скараме и ето… сега тя ще си отиде с тази цигара, ще се превърне в дим, също тъжен, ще отлети надалеч и ти отново няма да разбереш за нея.
      Ето я… луната… гледа ме… и аз я виждам… жал и е… за мен. Почакай… не… това не може да е… да, това е… сълза… поредната… за теб. Защо? Какво ти става? : “Боклук”, “Върви си”, “Изчезвай”, а после… ”Обичам те!”, дали? Не те разбирам съжалявам, не мога. Та ако ме обичаш, така ли го показваш? Не! Мислите ти… те са разбъркани, може би също като моите, но аз си имам извинение – ти ме раздвояваш, караш ме да се двоумя какво изпитваш, побъркваш ме. А ти? Какво е твоето извинение? Че те обичам ли? Умори ли се? Затова ли мислите ти са безсмислени, несвързани, не ги разчитам. А ти моите?
А да, извини ме! Ти дори не се опитваш… че защо ти е да го правиш?! Ти никога не си искал да ме чуеш, да ме изслушаш, казваш поредните женски глупости били… и аз… оставам отново нечута, неизслушана, примирена с мълчанието… Ще умра, разбираш ли? Ти погубваш душата ми, аз искам да говоря, но не! Не с монолози, не с някой друг, а с теб, искам ти да ме чуеш.
Жалка гледка, ето… пак съм като луда. Сама съм вкъщи, а отново обувам обувките за да се видя, обувките… за бала ти! Толкова красиви, толкова изящни… а аз?Красива ли съм? Отиват ли ми? Кой ще ми каже, като ти дори не ме погледна. Може би толкова ме е страх, дали ще съм там, с теб, с тях, в твоята вечер, ще блестя ли на фона на другите? Не!
      Не за другите, само за теб най-красивата ли съм? Хайде, кажи ми, имам нужда да го чуя, за да съм там, с теб, уверена, със самочувствие, сигурна в себе си. Искам да съм с теб, до теб, но… не мога! Обидите, хулите, виковете, тъгата ми… да простя ли? Поредните?
       Просто си бил избухлив, а? А аз? Какво съм аз? Имам ли вече същност, характер, или и тях загубих? Каква съм? Добра, лоша? Обичам ли те? В какво ме превърна?Не знам. Що за човек съм? Какво имам? Лиших се от всичко – купони, приятели, кафета… заради теб и най-лошото е, че не ми пречи. А ти? Какво ти? Пак ли нищо?Аз ще правя всичко за нас, всичко, за да сме добре, а ти нищо, така ли? Докога?Кажи ми!
      Въпроси… толкова много… без отговори… безсмислени… ти не ме чуваш, няма и да ми отговориш, нали? Знам, не се притеснявай. Забравих, извинявай, уморен си. От моите въпроси, от твоите отговори, а… кой знае, може би и от любовта ми. Не знам. Оставям те, почивай си. Прости ми за безпокойството!... Искаш ли чаша кафе, Мило…