Нощ, тъмнина и мирис на озон. Мръсна стая, пълни пепелници и мълчание. Думите се подреждат някак глупаво върху меката хартия. Прозрачен синкав дим се разстила навред като мъгла и образува хиляди небивали фигурки. Дори музиката звучи някак отвеяно, като призрачно, далечно ехо. И аз изглеждам необичайно, загледана в чашата и в очакване на нищото. Къде да те търся, обетовано щастие? Всичко си спомням, а когато отворя очи, вече съм забравила как ми стои лилавото. Винаги мога да избягам, но защо да го правя? Нима няма да бъда отново същата? И нима има къде да отида? Дори и да имаше, все едно. Късно е да кажа "Здравей", рано е още за "Сбогом". А и многото оставащи часове ме плашат... Уморих се като някоя търпелива Пенелопа да тъка и разтъкавам дните си, да пазя царството си от злокобни женихи-предатели, да търся върху нечие тяло белези и знаци... Като съвременна Ариадна да оставям нишката след себе си, за да проблесне в мрака сред безконечните лабиринти на времето. Уморих се от еднопосочни улици...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.