Половете - партньори или съперници? Птичките и пчеличките за пораснали деца....

Чърчил има една известна фраза - "Няма вечни приятели, има вечни интереси". И тя изобщо не се изчерпва с "приятелствата" в политиката. Хората са изконно егоистични същества, задвижвани от личния интерес. Над въпросът какво привлича половете един към друг, съм писал не един път. Защото самозалъгването, особено в днешно време, ми се струва много опасно, и за двата пола. Каквото и грозно човек да вижда в истинската си, естествена животинска природа (а няма защо да се лъжем, тя е далеч от фантазиите които има за себе си), още по-грозното нещо идва когато той откаже да си дава сметка за нея. Т.е. измества я в несъзнанието, но това не значи, че тя просто спира да действа... Така че, ще тръгна малко по-отдалеч, за да отговоря могат ли мъжете и жените да бъдат партньори, т.е. дали личните им егоистични интереси съвпадат.

Какъв е "биологичният смисъл" в съществуването на даден индивид? Това не е дълбоко философска тема, и всеки който е ходил на училище трябва да знае отговорът. А именно - да се репродуцира полово. Това е най-висшият природен замисъл, защото... очевидно без него нямаше да ни има. Интелектуално, в това няма смисъл, представлява циклична аргументация - животът съществува, за да създава живот... Но както писах и преди, не можем да си обясним волята за живот рационално, тя просто е. Каквото и да си представяме интелектуално за живота, какъвто и "смисъл" да се опитваме да влагаме, в каквито и "филми" да се вкарваме, в крайна сметка, биологично нещата опират до репродукция, тъй като след някакви си 60-70 години и ни няма... Модерният човек обаче, не само на фона на животинското царство, но и на фона на собствената си история, като че ли в днешно време тотално отказва да си даде сметка за тази природа. Това очевидно е някакъв вид психическата бариера, неспособност да приеме собствената си смъртност и временност (което традиционно е било в сферата на религията). Днес той иска да приеме, че "възрастта е само число". Днес, той иска да приеме и детето (неговата биологична цел) просто за "страничния продукт" на секса, чийто функция е личното удоволствие и преследване на личните цели. Това е култът към личността за която писах и в темата за антихриста. И въпреки това, от къде идва това сексуално удоволствие, освен от химикалите които мозъкът ни синтезира, за да гарантира полова репродукция, по същия начин както ни кара да дишаме почти несъзнателно? Проява на по-голяма мъдрост е човек да разбере как функционира, защо прави нещата които прави, какви са последствията от тях. Защото колкото те са последствия за самия него, толкова и за генетичното му наследство (което колкото и да отказва да приеме, е единственото с което най-вероятно ще се разпише в историята).

Както поведението ни в обществото се основава на икономически закономерности, така и поведението ни в природата може да се опише икономически. Полът обаче не е "социална конструкция", "взаимно-заменяем" както е модерно да се пропагандира, а биологична реалност. Толкова базова, че определя до голяма степен и социалната ни роля. Както учените знаят, разделението на полове главно идва от това кой произвежда повече полови клетки. Обикновено това е мъжкият, докато женската произвежда далеч по-малко от него. Това поставя женската в ролята да контролира популацията на вида, и кой мъжки ще успее да се репродуцира. Просто тя се явява лимитиращият фактор. Тя предлага по-ограничена и с това по-търсена "стока", за която мъжките трябва да се конкурират. Може би това не звучи достатъчно драматично, докато не видим реално какъв е дисбланса на предлагани полови клетки. Човешката жена има около 300 000 след раждането си, но отделя едно яйцеклетка на 28 дена, което прави към 520 за целият и живот. Естествено, дори още по-малко имат потенциала да бъдат оплодени и да се роди дете. А що се отнася до мъжът... той генерира милиони всеки ден... От тук следват няколко неизбежни факта, които са толкова елементарни, но вероятно шокиращи за повечето:

• биологично, средно-статистическият мъжки индивид "струва" далеч по-малко от средно-статистическият женски индивид. Един мъжки може да оплоди стотици женски и да гарантира оцеляването на вида. Затова и не случайно, по-голямата част от историята ни е свързана с войни, в които е избивана огромна част от мъжкото население, просто ей така. Това е тема за която естествено не се говори, защото сме на фаза "женски проблеми" и "секс скандали". Но особено мъжът, трябва да си даде сметка за биологичната реалност, че неговият живот, биологично погледнато, просто не е толкова важен колкото на една жена. Затова и в социалната ни структура е толкова дълбоко вплетена идеята, че при опасност, мъжът трябва да се жертва, "децата и жените първи" трябва да бъдат защитени и спасени. На страдащата жена се притичат винаги и жени и мъже, докато страдащият мъж бързо осъзнава, че е сам в болката си. Всичко това, поне ако той е "обикновеният" мъж. Измирането на много мъже, колкото и неприятно да звучи, е и единственият поне *биологичен* начин, да се запази полов баланс и мъжкият да изглежда необходим. Примерно бумът на класическото семейството в новата ни история идва след втората световна война. Да не говорим, че на базата на тази мъжка "заменяемост", се базира и естественият подбор и еволюцията. Еволюцията не е "красив" и "възвишен", а ефективен процес, тя значи "отсяване" на гените, и поради реалността на броят полови клекти, всеки може да се сети, кой е "отсетия" и какво представлява "отсяването"... 

• мъжкият има по-високо либидо от женската. Той е от страната на търсенето, така че инициативата трябва да е негова. Той трябва да бъде принуден биологично да намери женска, дори с цената на собственият си живот (защото какво значи животът му, ако не може да се репродуцира?). Както често, особено жените се шегуват - кръвта трябва да напусне главата му, за да слезе по-надолу... Процесът води до очевидно оглупяване. И това е нещо за което всеки мъж трябва да си дава ясна сметка. В една връзка "по любов", като цяло той ще е водения за носа, по-глупавия, по-послушния. Защото неговата роля не е да "оценява" женската и нейните мотиви, действия. А да направи всичко което е нужно, дори и с риск за живота си, за да изпълни биологичната си мисия. Затова повечето мъже не разбират от "връзки". Те търсят главно секс, чак на второ място приятел (и добре че е така, защото ако беше на обратно, вида нямаше да оцелее...). Мъжете като цяло са невежи, слепи и направлявани от жената, защото тя по-лесно контролира либидото си, а от там и здравият си разум, емоционалната си стабилност. В една връзка жената всъщност е логичната, пресметливата, силната, оцеляващата. Ролите се разменят... Това не е изобщо учудващо, странно или сложно за разбиране. Това е простата сексуалната икономика. Една яйцеклетка има много по-голяма стойност от един сперматозоид. И поне докато тази яйцеклетка не е оплодена, мъжът има слабост и слабостта му се явява тази жена. Кой в крайна сметка е "по-силният" и "по-слабият" пол, може да се определи единствено по това кой е осъществил по-добре сексуалната си стратегия.

• мъжкият и женската имат коренно различни стратегии да разпространят гените си. Мъжкият, може да оплоди стотици женски, чрез което да постигне много по-голямо генетично наследство. Това е познато като полигамия. Именно тук е голямата завист на повечето жени, дори в сексуален план спрямо "мъжете" и тяхната "сексуална свобода". Мъжете както видяхме, изобщо не са за завиждане, "сексуалната им свобода" се изчерпва с изпросване на секс от женските, но това е само като цяло... Трябва да си дадем сметка, че когато жените говорят за "мъже", те имат предвид определен тип доминантните мъже които често имат много жени (а средно-статистическият мъж за тях е безинтересен и той не е "мъж", а просто "приятел/ка"). Една женска може да има сравнително малко деца, поради което нейното генетично наследство е обаче биологично ограничено. Така че тя трябва да възприеме коренно различна стратегия - качество, не количество. Да избере възможно най-добрите мъжки гени, които да гарантират на поколението и по-голям шанс за оцеляване. А това как се нарича? Интересно, полигамията е толкова широко ползвано понятие, но за женският аналог... мълчание... В доста по-тесни среди си има име - хипергамия, която неправилно по-често се нарича серийна "моногамия". Мъжкият се стреми да води паралелни връзки (тъй като има потенциално многобройни полови клетки). Докато женската се стреми да води последователни връзки с по-доминантни партньори (защото винаги търси най-доброто за малкото си полови клетки). На мъжкият, една винаги не стига и се озръща да добави и друга. На женската, текущият винаги не стига и се озръща да го замени с друг.

• мъжкият ли преследва женската, или обратното? Всичко естествено зависи от статуса и на мъжкият и на женската. При хората, поне на мен ми изглежда, че всички мъже преследват 90% от жените, а всички жени преследват 10% от мъжете. Т.е. всеки преследва някой, просто двете групи - на преследвани и преследващи в по-голямата си част не се застъпват. На повечето мъже им изглежда, че мъжете преследват жените, просто защото самите те не са от 10% на преследваните. Естествено и жените имат по-различни начини за преследване, поради различната сила на либидото. Има редки изключения, някои нищо да не преследва, поради по-ниско ниво на либидото или по-голяма интелигентност която го ограничава изкуствено. Но биологично здрав индивид, неминуемо е част от "играта" - аз преследвам нея, тя преследва него, той пък преследва...

Така погледнато, биологично, може ли мъжа и жената да бъдат "партньори"? В цивилизованият смисъл на думата... надали... Жената като цяло винаги се стреми към определен тип мъже, които възприема като "нещо повече". При липса на изграден Аз, т.е. индивидуализация (което са 99% от хората), това са естествено мъже харесвани не само от нея, а от много други жени, тъй като са оценявани инстинктивно от "женското животно" което е еднакво във всички. Даже на обратно - мъж харесван от други жени, е показател за една жена и тя да го харесва. Типичен пример е жененият мъж, който е страшно привлекателен за повечето жени. Но и всеки е ходил на училище и е видял още от ранно детство този "феномен", че почти всички момичета в класа, си падат само по две, три "популярни" момчета. В същото време, интелигентният ум на жената, създава его, което иска този мъж само за себе си. Но не е само и его. Човекът за разлика от животното, притежава ограничени ресурси (не само неизчерпаем брой полови клетки) които тя не иска да дели с други жени (за разлика от женското животно). Това е обаче трудно постижимо, защото, както вече разбрахме, мъжът оглупява при вида на жени (най-вече нови, незавоювани), и трудно може да запази контрол, стига да му се отдаде възможност (а след като е харесван, ще има такава). Сексуалното му либидо е много по-силно към новата жена, отколкото към старата жена и това е биологично обосновано - той си е "изпълнил мисията" със старата... Дори и някакси той да се самоогранични, част от причината тази жена да го е приела за доминантен, са и другите жени които се овъртат около него доказвайки неговият статус. Ако той отхвърли тези други жени, иронично ще стане сексуално неатрактивен и за онази която е поискала това от него, и го е "прекършила" по този начин като мъж дори и за себе си. Затова и биологични взаимоотношенията между мъжа и жената са от рода "обичам те - мразя те", една стъпка напред - две назад. Те са с качеството на поп-фолка който непрекъснато се занимава с тях. Жената се чувства привлечена от мъже с власт, но в същото време тя ги и мрази заради властта която те имат и над нея, и над другите (а тя няма). Типичен пример за това са пък нашумелите в Америка "секс скандали", в които се рови из миналото на известни мъже (често 20-30 години назад), за да бъдат компроментирани и сринати кариерно. Че кой мъж с власт, през животът си не е "злоупотребил", при условие и че е видял, че това привлича жените? Но няколко от тях трябва да приемат новата "rape" култура, която в същността си е възприемането като жертва...

“It has taken 10 years and a fierce moment of cultural reckoning for me to understand these moments for what they were,” she told The Post. “He was a sexual predator, and I was his victim.”

 

http://www.zerohedge.com/news/2017-11-20/charlie-rose-accused-8-women-nudity-groping-and-lewd-phone-calls

Повечето модерни жени са затънали и с двата крака в това неразрешимо емоционално противоречие към този мъжки архетип. Между романтичната илюзорната природа на "любовта" им, и реалността за това което тя наистина представлява. И когато мъжете гледат тази "крехка", "слаба" жена която все е жертва на някой "простак", трябва да си дават сметка, че тя може наистина да се разглежда като жертва, но единствено на собствената си природа. Жената оценява и избира мъжа във взаимоотношенията, тя определя правилата защото предлага по-ограниченият ресурс. Както и знаем, мъжът е вечно критикуваният, грешният, обвиняваният, а каква е тя, е тема табу, не може да бъде оценявана... Факт е обаче, че нейният избор на мъже, е нейна собствена отговорност. Обществото ни като цяло е изградено да удовлетворява нейните нужди. Полиция има да я пази, политици има да и предлагат социални програми, медии има които се занимават почти изцяло с нея, пазарът предимно на нея продава, съдебната система е изградена също най-вече за нея... Към какво е пригоден бракът в днешно време - полигамия или серийна "моногамия"? Пиша "моногамия" в кавички, защото това не е моногамия. Моногамия е - "и докато смъртта ни раздели". Ако е докато ми омръзнеш, докато не намеря нещо по-добро, то се нарича хипергамия. Да оплакваш жената като "жертва", особено пък в днешно време, е проява на неописуема глупост. Но трябва да си дадем сметка, че това е била и продължава да бъде една от "тайните" женски стратегии - на горката аз, слабата аз, детето аз. Парадоксално повечето мъже се залъгват, че те са силните в една връзка, дори и когато са се добрали с много лазене до нея, дори и когато не мислят с голямата си глава, дори когато животът и мотивацията им се върти около жената/жените... Повечето мъже трябва да преглътнат голямото си его и осъзнаят, че в една връзка, ако те не могат по-бързо да намерят заместничка на жената, отколкото тя може да им намери заместник, те са слабите, и те трябва да спасяват себе си... Жената получава в повечето случаи това което е търсила. Резултатът може да не и е харесал (и в повечето случаи е така), но това е вече отделен въпрос... Това имах и предвид с кой е в крайна сметка по-силният в една връзка. Поне биологично погледнато, той е този който е най-малко зависим от другия, и най-лесно може да го замени (което в днешно време безспорно е жената). 

Има ли алтернатива тази модерна джунгла? Естествено не сме 100% управлявани от биологията си, и горното е генерализиация над която особено един по-добре изграден Аз може да работи. Главното е, жената да поразшири кръга от мъже които я привличат и е способна да оцени. Тя определено го разширява когато реши да се омъжи (по технически причини, многоженството е забранено), но емоционално "сърцето и" си остава като че ли пленено от един и същ тип невъзможни мъже. Това според мен не е честно спрямо него, мъжът избран просто за брак, бива просто използван и изхвърлен. Получава се, че тя стои по задължение с него. Но в една култура която и повтаря, че тя е силната и трябва да си търси "щастието", че може да е задоволена във всичко... дори това се оказва сложна задача. Както вече съм писал - жената като цяло не може да обича мъжа истински, и е зависима от биологичните си емоции, "любовната магия". Главната причина за това е, че тя не може да цени мъжки качества, защото самата тя не ги притежава, поради житейската си роля, която е функция на половата и роля. Жената вижда главно външното, материалната, емоционалната поза в един мъж - дали е забавен, дали я разтоварва, дали е активен и чаровен, дали "и натиска бутоните", дали и плаща сметките. По-дълбоки негови качества (като морал, достойнство, честност, отговорност) остават неразбирами за нея, даже чужди и неприятни, особено когато е нямала баща на място който да и даде положителен пример за това което мъжът наистина представлява (а трябва да си дадем сметка, до сегашната ситуация се стигна до голяма степен защото дори когато бащи имаше, те не си изпълниха ролята както трябва). Тези неща вече ги описах донякъде в "къде останаха истинските мъже". След като не съществува достатъчно широка база въз основа на която двата пола се оценяват, това винаги ще доведе до големи групи които остават без партньор (и от двата пола). Япония (която винаги е разглеждана като страната която е напред с материала) е ярък пример за този процес. Положителното в Япония поне е, че там не се опиват да компенсират постоянно намаляващото си население (следствие на този проблем) чрез масово внасяне на араби от близкия изток...

В този ред на мисли, трябва да преразгледаме и решенията от миналото, което модерният човек толкова усилено се опитва да принизи и забрави (въпреки че без него, той нямаше да съществува...). От миналото можем обаче да научим за две големи интелектуални направления. Едното е абсистенция, което обикновено е провеждано от мъже които са достатъчно интелектуално израснали, за да потърсят нещо повече в живота освен сляпа репродукция. Такива са били много хора на науката, на философията, религията и т.н. С оглед какво представляват днешната култура и общество, как доминантният мъж е нападан от жени със самосъзнание на жертви, а недоминантният - пренебрегван и неоценяван, това става все по-примамливо решение дори за масата... Говоря за мъжете, защото интересно, въпреки че те имат по-високото либидо, но те имат и по-голямата възможност да го ограничат или направо да се откажат от него. Това също има биологично обяснение. Отказването от секса е един вид отказването от волята за живот. И докато при мъжа тя е локализирана в желанието му за сексуален акт, а иначе той е способен на абстрактност и логичност, то при жената тази воля за живот е много по всеобхватна, и до голяма степен я изчерпва. Не трябва да забравяме, че биологично на жената се пада по-голямата отговорност да отгледа и предпази новият живот. Тя е много по-обвързана с живота, с материалното, земното, с оцеляването, с желанието си да е майка и т.н. Ако жената "убие" желанието си за живот, ще "убие" огромна част от себе си. Това е вероятно и причината на жената да са забранявани повечето духовни практики. Защото или тя ще ги поквари, или те ще покварят нея... Въпреки това, да не забравяме, че никога не и е отказвана духовност. Даже напротив - поради биологичната и роля, нейният морал, е моралът на връзките които тя създава, и моралът който предава на децата си. Мъжът има пълна морална власт, но единствено над себе си. Във връзките, и спрямо децата си, ролята му се явява втора по значение. Това е и причината моралните системи да са ограничавали най-вече жената (примерно с идеята за девственост и моногамност което е едно и също), на това се крепи моралът на цивилизацията като цяло. Ако тя не изиска моралност първо от себе си, а после и от мъжа чрез изборът си, няма и да получи такава, няма и цивилизацията да е морална. Това са все елементрани наблюдения, но "модерният човек" ги е позабравил. Забравил е, че жената е способна да прави зло, не по-малко от мъжа. Забравил е и какво изобщо е моралът, за него това е просто "лоша дума". А той просто значи - отнасяй се така с другите, както искаш те да се отнасят към теб. Модерният човек обаче предпочита да мисли единствено в рамките на личната си свобода. Това какво става с тези около него, дори и собствените му деца, е второстепен въпрос... Факт е, че крайната аморалност, е аморалността към собствените ни деца, а тя е стигнала до там... Модерното дете, ако избегне противозачатъчните и аборта, го чака живот най-често без баща, без посока, в безумна политическа, икономическа, културна и даже екологична система. Реалността е, че модерният човек живее само и единствено за днес, защото той ще е жив само днес, а какво ще стане утре, какво ще завещае на децата си, него не го интересува... При това положение, отказът да имаш деца в тази среда, изглежда и като единственото хуманно решение, ако естествено имаш рядкото качество да си хуманен... 

Второто решение от миналото е някаква изкуствено наложена морална система на моногамност. Както писах, и двата пола не са естествено моногамни. Само жените се преструват, че са, защото тяхната "полигамния" не е едновременна, а последователна. Но само мъжете всъщност са реализирали истинска моногамност, "докато смъртта ни раздели", чрез патриархата. Матриархална моногамност не ни е позната, защото жените рядко правят компромис със себе си... Факт, истинската моногамност, се е доказала като прекалено рестриктивна и за двата пола, но пък има и "умерената моногамност", поне идейна, като тази на нашите родители, баби и дядовци. Разводът да е позволен, но като показател за провал, позор (каквото реално е...). Не просто приет на здравей-здрасти, все едно става дума за "холивудските звезди" които модерният човек имитира. Както писах и в първата част от серията, когато човек е лесно заменяем, той се обезценява. Моногамността може да е рестриктивна, но е единственият начин човек да бъде оценен по начинът по който му се иска другия да го оцени - единствен, важен, значим, дори незаменим. Повечето хора забравят, че не е справедливо да изискваш лоялност и вярност от другия, а самите те постоянно да търсят "вратичка" за себе си към "нещо по-добро". Както писах в "любовта като стока", получава се игра на надлъгване, която по-наивният и по-добросърдечният обикновено губи. По-нарцистичният, по-добре продаващият се, по-отркаканият, дори двуличният обикновено печели. Факт, и такова общество е възможно (и до голяма степен го живеем), но то ще се саморазруши и деградира по някое време, заради аморалните качества които изисква и развива у хората , за да "спечелят играта". Бракът днес е лишен от всякакъв смисъл, когато разводът е на една ръка разстояние. Повечето, дори не се сещат за какво беше изобщо цялата работа. Бракът нямало да ги накара "да се обичат" повече. Бракът не е бил никога за "любов", още по-малко в холивудски стил. Неговата идея е, че двама души стъпват в сериозен съюз пред себе си и обществото. Те стават партньори които зависят един от друг в търсенето си на житейско щастие. Той е обвързване, договор чрез който се задължават пред другия, дори когато това върви срещу личния им егоистичен интерес. И тези неща са толкова очевидни, но в илюзиите на модерният човек, "романтичната любов" (която в същността си е животинската, Дарвинистичната любов) е достатъчна, за да ни направи щастливи и пълноценни. Но тя никога не е замислена по този начин. Нейната цел е просто еволюция на гените. Природата не се интересува от индивида, а от оцеляване на вида. Просто хората живяха изглежда прекалено дълго с илюзията за моногамната любов, и си въобразиха, че свободата от моралът, е единствено което им остана да пречи. Каква илюзия, че могат да се освободят толкова лесно и от собствената си животинска природа... Каква илюзия, че нещо което може да е толкова приятно, не може същевременно да е и толкова деструктивно... Модерният човек ще бъде запомнен с пиенето си на подсладена вода... "обикновената" е "загубила вкус" за него...

Природно, мъжете и жените са партньори единствено в секса и предаването на гените. След него, природата мълчи, и не и пука, нейната цел е осъществена, създаден е нов живот... Но не и на тези мъже и жени, поне като цивилизовани и индивидуални същества. Житейското партньорство е тема на цивилизацията, и може да се разреши единствено чрез търсене и доказване на някакъв общовалиден морал от нея. Да, той е изкуствен, той е ограничение, той не е "забавен", повечето никога никога няма да го "почувстват". Но това не значи задължително лош или фалшив. Нима това което имаме в момента е по-малко фалшиво, и по-малко лошо, ако бъде оценено наистина рационално (както и ще бъде, но пък от следващите поколения). Какво пречи на едно семейство което е принудено дори изкуствено да действа с обща цел, наистина да действа с обща цел? Какво му пречи да оцени другия като индивид, не просто инструмент в собственият му егоизъм? Особено при положение, че "друг" не му е даден, това е с което разполага, и трябва да намери начин взаимоотношенията да работят. Пречи му най-вече илюзията, че "навън", "някъде там" има нещо по-добро. Пречи му желанието да избяга от проблемите, защото "някъде там", няма да ги има повече. Такава идея беше продадена на модерното общество. В повечето случаи обаче, "по-добро" няма, само повечето от същото, само повече хора със собствените им проблеми... Всъщност по-мъдрото решение е да се съсредоточиш да оправиш проблемът с този с който си, а не постоянно да бягаш, с надеждата, че "следващият път" няма да се повтори. Проблемите рядко изчезват от самосебе си... Но във всеки случай, какъв е проблемът, и може ли да бъде разрешен, е въпрос който е трябвало човек да си зададе и още преди да стъпи в сериозни отношения с някой и изиска от него не само биологична, но и социална роля. Пак казвам, ако е за единият секс - биологията си работи, "пазарът на любов" си работи, даже драми има в изобилие да не е скучно. Но стане ли дума за нужда от житейско партньорство, подкрепа, грижа, отдаденост, особено пък за деца на които им трябват 18 години да станат възрастни, природата няма "естествени" решения... Изборът на партньор трябва да става и с главата, и със сърцето, не само с половия орган... Във всеки случай, семейството като социална структура има сериозна роля в изграждането ни като цивилизовани хора, и смисълът му рано или късно ще трябва отново да бъде преразгледан...

С всичко това, не се самозалъгвам да посочвам кое е "решението". За развитият Аз, който познава себе си и може да се учи от опита си, всичко работи - и свободата, и ограниченията, и самотата. Той е способен да оцени положителното на всяка ситуацията и да приеме неминуемите и недостатъци. Но за един неразвит Аз, проблемът е винаги само във външната роля, и тя все му пречи, каквато и да е... Ако е сам, ще му пречи самотата, ако е с друг, ще му пречи другия, ако е ограничен, ще му пречат ограниченията, ако е свободен, ще му пречи свободията. Т.е. ще посоча още един огромен проблем на модерният човек - той винаги търси външни "решения", защото приема проблемите винаги за нещо външно от себе си. Той оценява другите по "решенията" които те му предлагат, а той се изживява като консуматор. Уж се има за интелигентен, а не осъзнава простият факт, че проблемът е самият той, и не може да бъде "решен" от друг. Той не може просто да си "купи" "решение", както си купува продукт или услуга. Иронично, той инвестира във всичко друго, в идеологии, в пози, в симулации, в играчки... само не и в себе си като индивид... Животът му е функция на това което той самият представлява, и никакъв технически, икономически или социален "прогрес" няма да го променят, без той самият да избере да се промени, и той самият да еволюира. Завършвам всъщност по доста подобен начин както и предната тема за лидерството. Външното "лидерство" не може да предложи истинско решение, то е до голяма степен продукт на обществото и заболяванията му. То само може да сменя "ролите", "симулацията", крайностите, когато предната конструкция рухне, и чрез фалшиви "революции" да доведе до другата крайност. Винаги "новото" "решение" се тиражира като най-доброто и само трябва да захвърлим "старото". Но това е илюзия. Задача на самото общество, на индивидуално ниво, е да се поучи от всяка крайност, и да намери себе си във всички тези роли. Провалът значи просто повторение на историята... "Новото" се превръща в "старо", а "старото" в "ново". Или както казва народа - всяко ново нещо, е добре забравено старо... Та така е и с модерността ни, надали виждаме нещо, което не сме виждали многократно и преди. Даже е очевидно, че "старата" морална система е всъщност била изградена да "поправи" това което виждаме в момента като "новата". Моногамността не е "естествена" идея, имало е очевидно социални причини тя да бъде наложена и то с такава сила. Същите причини остават актуални и днес, и надали могат да се решат единствено с противозачатъчни и аборти...