ЗАЩО?
Магаришкият трън отвори сънливо очи. Протегна се под лъчите на изгряващото слънце и изтърси от бодлите си последните капки утринна роса. Малките му очички се присвиха от ярката светлина и той премигна, разтърсвайки лилавата си коса.
"Какво прекрасно утро" - помисли си той. Всичко наоколо му беше пазнато. Познаваше всяка малка травичка, която растеше около неговия корен. Всяко птиче, което прелиташе покрай него, за да кацне на клоните на близкото дърво. По цял ден слушаше песните им и танцуваше, полюляван от лекия ветрец.
Магарешкиат трън знаеше много за света. Лястовиците, който гнездяха под стряхата на близката къща, му разказваха за приключенията си по света. Те кацаха около него, за да си починат и дълго, дълго разговаряха. Той знаеше за големите каменни жилища, в които жевееха хората, и за металните жици, които висяха над градовете и на които лястовиците кацаха за почивка. Знаеше и за голямата вода, която се нарича море и за големите кораби с бели платна, които плуваха по него. Но най-много обичаше да му разказват за обсипаните с пъстри цветя поляни, толкова големи, че не можеш да видиш края им. За цветовете и багрите, с които се обличаха цветята напролет! Много искаше да види всичко това, но знаеше, че е навъзможно. Той нямаше крила, с които да полети, да се издигне високо в небето и да разгледа всички интересни неща, за които говореха лястовиците. Да се увери, че всичко това наистина съществува и да види с очите си красивия свят. Единственото, което му оставаше, беше да гледа отдалеч градината на близката къща!
Там растяха най-красивите цветя, които беше виждал. Новите им пролетни дрешки блестяха на слънцето с разнообразните си цветове и изглеждаха така, сякаш цялата дъга се отразява в тях. Обичаше да ги наблядава рано сутрин, преди да са разтворили листенца и утринната роса блестеше върху тях. Понякога, вятъра донасяше шума от техните разговори. Той не можеше да чуе за какво си говорят, но беше сигурен, че не дърдорят глупости, каквито слушаше по цял ден от малките тревички около себе си. Често му се искаше да запуши малките им устички и...
Унесен в мисли, магарешкият трън не забеляза сянката, която се приближаваше към него. Усети само пареща болка в стеблото си, която се разливаше по цялото му бодливо тяло и отнемаше с шеметна бързина силите му. Скоро всичко потъна в мрак.
Магарешкият трън не смееше да отвори очи. "Сигурно съм мъртав?"- помисли си той страхливо и леко повдигна клепачи. Слънцето не заслепи очите му, но той чувстваше приятна топлина. Огледа се и... о, чудо!? Той виждаше всички прекрасни цветя, които само беше наблюдавал отдалеч толкова близо, че не знаеше дали наистина вижда това или сънува. Очичките му, широко отворени, поглъщаха жадно всичко го заобикаляше и което така бе копнял да види. Тогава погледна надоло и разбра всичко...
Старата жена, която живееше в къщата го беше откъснала и сложила в нещо тумбесто и прозрачно, пълно с прясна вода. И макар да знаеше, че това са последните часове от неговия живот, той не мислеше за края. Радваше се безкрайно много, че макар и в края на живота си ще види това, за което е мечтал.
Той се изправи, приглади поомачканата си бодлива дрешка и с вежлива усмивка поздрави цветята насядали по перваза на отворения прозорец.
- Добър ден! - каза той като леко се поклони. - Много ми е приятно да се запозная с вас!
Цветята се стъписаха и го погледнаха учудено.
- Как си позволяваш да ни заговаряш? - чу се сърдитият глас на един Нарцис. - Не се ли виждаш колко си грозен и противен? Никой няма да те погледне с тези дрипи! А и тази лилава коса!
Всички се засмяха на думете на нарциса.Само магарешкият трън остана безвълвен и смутен.
- Аз, само поздравих, - смутено отвърна той. - Исках само да се запознаем и да поговорим.
Нарцасът го зяпна, учуден за повторно проявеното нахалство, след което избухна в неудържим смях като се тресеше целия.
- Че за какво ще си говориш с нас бе, дрипльо? - едва проговори нарцисът като продължаваше да се смее.
- Аз знам много за света. Лястовиците ми разказват чудни истории за...
- Я млъкни, - прекъсна го грубият глас на нарциса. - Не ни интересуват глупавите бръщолевици на лястовиците. С просто око се вижда, че те са просто едни скитници. Нищо хубаво не могат да кажат. Виж, - каза той като посочи останалите цветя. - Ние сме нещо друго. Ние сме каймакът на цветното общество, замесени сме от друго тесто, както се казва на грубия ви език. Нашите разговори са по-интересни, гласовете ни са по-благозвучни, дрехите ни са по-хубави, потеклото ни не може и да се сравнява с вашето! Нима искаш да се сравняваш с нас?
Магарешкият трън сведе умислено глава. Каква ирония! Колко разочарован беше той от всичко което чу и видя. Нима тези толкова красиви цветя можеха да са толкова груби и самовлюбени? Защо смятаха всичко, които не притежаваше външна красота, което беше различно, за глупаво и грозно? Какво лошо виждаха в лилавата му коса и в лилавата дрешка? Най-смутен беше от това, че заради външниян му вид те дори не поискаха да ги изслушат! Но на тях едва ли биха се харесали неговите историй.
Идведнъж му стана студено. Топлината на последните слънчеви лъчи вече не го топлеше. Прохладната вода около стеблото му, вече не му даваше силата, която дава живот дори на магарешките тръни. Как му се искаше да бъде отново в земята! Да слуша по цял ден досадното дърдорене на тревичките и да танцува под звуците на птиче песни. Да усеща нежната ласка на вятъра!
Краят наближаваше. Мгарешкият трън, приведен като от голяма тежест върху бодливите си рамене, вдишваше последни глътки въздух. Лилавато му коса, преди лъскава и наперено стърчаща, сега беше отпусната и висеше безжизнено. Нима бодилът не е цвете, мислеше си той, макар да беше разбрал отговора.
Цвете е! Но никой не го забелязва заради лиловато коса и бодливата дрешка. Защото никой не харесва различните. И затова никой не иска да разбере какво се крие под бодлите им!
Магарешкият трън погледна за последен път залязващото слънце и затвори очи. До ушите му, много тихо и много отдалеч, достигаше мелодия на птичи песни.
© Биляна Всички права запазени