28.10.2008 г., 19:49 ч.

Завесата се вдигна и видях... 

  Есета » Лични
1432 0 3
1 мин за четене

Завесата се вдигна и видях!...

Мрак - гъст и тежък, непроницаем. Тъмнина, зловеща празнина! Нищо!...

Мрак - толкова гъст и тежък, че чак ме задушаваше, сякаш ме поглъщаше, притискаше всяка частица от тялото ми, не можех да дишам! Не чувах нищо, не виждах нищо. Единственото, което долавях, беше страхът, който идваше отвътре, от мен. Почувствах се слаба и безпомощна. Исках да извикам за помощ! Но не можах! Не можах дори да простена! Протегнах ръце. Надеждата не умираше в мен. Може би там и някой друг. Но уви! Ръцете ми натежаха празни. Нещо сякаш ги притискаше надолу, но нямаше никого. Бях сама! И тогава усетих болката. Остра и непоносима, изгаряща отвътре! Сякаш този мрак проникваше в цялото ми същество, сякаш попиваше в мен. И болеше, адски болеше! Или пък излизаше от мен?! Дали пък аз не го създавах? Дали?...

"Не, не може да бъде! В мен има само светлина!"... помислих си. Обзе ме паника. Ами ако наистина бях аз? Събрах всичките си останали сили. Беше трудно. Борех се с немощта си. Но успях! И забягах! Тичах, тичах, не знаех накъде, не исках и да знам! А ме болеше! Ужасно, непоносимо! Спрях. Сложих лице в ръцете си... и тогава разбрах... Очите ми бяха затворени!

И аз отворих очи

и

видях!

© Нони Феркова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??