Винаги съм се чудела защо много често хората казват, че животът е борба, че за да успееш, за да си удовлетворен и щастлив, трябва да се бориш. В този миг пак недоумявам за какво и с кого трябва да се състезавам, кого и какво трябва да надвивам и побеждавам. И защо? – питам се.

       Имаше моменти в живота ми, когато ме болеше от доста неща. Най-често от незаслужена обида или  нескопосно прекрояване на личното ми пространство от някой друг, без мое съгласие и одобрение. Страдах, до лудост, но и тогава не воювах. Надмогнах болката, приютена в пашкула на „значещата самота“. На онази, в която щадящо и мило някой ни говори. Онзи, който никога не ни изпуска от прегръдката си. Дни, години се изнизаха в търсене на моето истинско Аз, в преоткриване същността на Духа, приземен  в днешното ми тяло на жена. Когато осъзнаем кои сме и каква е мисията ни в настоящата ни инкарнация, някак от само себе си изчезва състоянието на лутане, на тревожно дирене на истини от ума, подтикван от тежненията на душата.

            Когнитивният  дисбаланс е трудно преодолимо състояние и препятствие по пътя на Духа - кръжене в неведение сред хаоса от чувства и несъответстващи, често противоречащи на тях мисли. Дали балансът би могъл да бъде постигнат чрез познанието? И „да“, и  „не“. Някой беше казал, че мъдрият се учи от грешките на другите, умният от собствените си грешки, а глупакът си остава глупак. Моженето – да сме свободни, даряващи, творящи, радостни – не е привилегия, свише дарена, генетично закодирана. Не е, за съжаление! Тя е придобита способност, житейско умение на здравомислещите. На творящите. Творящи, но какво? На първо място, на тишината в собствените ни души. На покоя. На онази безшумна безтегловност, когато чуваме ясно звученето на цялата вселена и без усилие игнорираме бученето и свистенето на преминаващите по улицата коли или бръщолевенията на „видни , творящи съдбините на народа“  политици от екрана на LSD – ито.

          Стремежът на душата към покой е нейна иманентна същност и се постига чрез помирението и постигнатият консенсус между чувства и разум. Иначе душата е като онзи кораб без капитан сред бурното житейско море, който дори и да не се разбие в някой айсберг или подводен риф, дълго може да кръжи, без да напредва нито миля към желаната дестинация. Ние, човеците, все пътуваме нанякъде и дирим бряг – пространство и време за разтуха и отмора, за радостно  завръщане у Дома. И това се случва, но не и когато сме скитници или воини, нито пък страдалци  или отшелници. А когато странстваме, пътуваме сред необята в собствените си души. Тогава винаги имаме водач и компас. Водачът – поривът ни към щастие, към покой, компасът - съвестта, моралът ни.

            Знаете ли какво е покой на душата? Потапяли ли сте се в него?  Не се яде, не се пие, не блести – не се мери с карати, не тежи, не шуми, не ни позволява да важничим  пред очите на останалите, но ни пришива криле и ни дарява с усещане за безсмъртие. Отдалечава ни от болката, от безнадеждността, от унинието, от зависимостите  и девалвацията на собствената ни ценност и значимост. Покоят е неизмерима сила, невъобразима мощ, но няма нищо общо с усещането за надмощие и власт, за богоизбраност. Покоят е винаги творящ. Не може да се отъждестви напълно с щастието, то често е краткотрайно и го поражда определена причина. Покоят /състоянието „самадхи“, "нирвана"/ не е следствие от нещо, няма своя предшестваща причина. Като светлината и въздуха е – проникване  на Духа, кръжащ в телата ни, в цялостната енергия на вселената, преливане в нея. Чувстване на единството с всичко съществуващо. Състояние, в което всички „неразрешими“ проблеми се топят  като отдалечаващи се точки в безкрая.  

             На базата на своя житейски опит придобих убедеността, че когато душата е в покой и се доверим напълно на мощта на вселената, съхранена и дремеща в подсъзнанието ни, проблемите ни се разрешават от само себе си. Доказват  го научно канадският писател Джон Кехоу  в неговия бестселър  „Подсъзнанието може всичко“  и американският  философ Уейн Дайър в труда му „Има духовно решение за всеки проблем“. Разбира се, има още много публикации и издания, потвърждаващи изказаното убеждение.    

                 Сега вече знам, че единствената  ми задача е тази – да опазя покоя на душата си от набезите на хуните, напуснали земите си и поели на поход от  „антидържавата“  на злия, рушащия дух. Това е смисълът на останалото ми време живот. Бих ли воювала с хуните? Определено „Не!“.  Моят морал не ми позволява това. Нито пък другото – да страдам заради нечия неосъзнатост. А бягството алтернативата ли е, щом отричам атаката? Не! Завръщането у Дома не е бягство, а е доверие, обич, благодарност и признателност към нашето Начало. Не бягам, нито пък  воювам. Тихо, незабележимо се завръщам в Себе си. В онази тишина, която твори уталожената  радост, че съм жива, че ме има, че съм – сега и тук. И завинаги.

                 В заключение, ще цитирам няколко съждения  на персийския поет Джеляледин Руми:

Ако не съществува враг, каква е нуждата от войска?

Преди книгите – да прочетем себе си.

Онова, което търсим, търси нас.

Ти си Вселената във възторжено движение. Погледни в себе си. Всичко, което искаш, ти вече си това. Не си капка в океана. Ти си целият океан в една капка.

Самадхи