Знам
Пътеката остава следи, но не от листа. От походката ти. Знам, че си там и сърцето ми е пееща вселена. Пепел от сбъднати желания. Рози, цъфтящи през декември. Пълнота и лиричен стих. Блян и нежни длани. Отраженията на облаците е някак пълна.. Аз и ти- прескачаме прегради, носим синевата, тъгата, вярата…
Ти -с оранжевата рокля, той-с костюма от бала, разминаваме се без да се познаем. Така е в почти всяко начало.
После се намираме, сливаме чашите в едно и полагаме усилия да бъдем други, по-истински от всякога.
Намерих те, но ти желаеш да ме промениш. Или ти искаш промяна?
Върти се небето и земята, объркани са представите.
Рисувам лисица, колко е вярно, нали?
Хитра съм като нея, жената определя мъжа. Тя харесва, а се твърди обратното.
Нишки от научени текстове, диктуват крачките. Мълчанието е твоят урок.
Грижиш ли се твоята лисица, наречена роза?
Те имат бодли, но ги крият. Когато са невинни, не действат. Когато ги заболи, впиват ги в кожата.
Ударно сърцето играе танц на чувствата. Чаршафите са бели като облаци, но тъмни като порочност.
Къде съм аз?....
Манифест или урок по философия?....
Кой е следващият президент?....
Говорим, пишем, ядем, спим- тъгата не се измерва с броя вдишвания, а с тези, които спират ни дъха.
Някъде в пространствата кулите са две, принцесите са две, мъжете са двама, звукът е двоен. Какво правим тогава? Утрояваме или се побъркваме?
В нишата на чувствата строим гнезда на истината, на лиричния стих, на несбъднатата мечта, на болката, която твърдим ,че отминава, ала е по-силна от всякога.
Оградите са като бездни, нанизваме се върху тях.
Отваряме прозореца, гледаме надолу, колко е просто и лесно, ето там е пътят. Ще стигна, ще намеря скритото съкровище! Крачка подир крачка, височина- толкова предсказуема. Облечена съм като нимфа, ефирно дрехата ме носи. Политам и летя, а съм вяра. Вяра в нищото, но тя е истинска, защото мечтата ми е рисуван параклис!
Падам и мълча-следва плач и погребение.
Жива съм, животе, мой! Ала само ти не виждаш, заслепен от егото си!
Има го вечния живот, подобно на огън от тлеещи въглени.
Обична, поругана, желана, обсебена….Вие каква ме искате?....
…Тук съм и ви гледам. Нося страстта в себе си.
Наличното не е сън. Реалността е тревога.
… Розовото е моят цвят. Черното е смях.
А след смеха идва клоунът. Крадец и унищожител.
Аз съм бъдеща принцеса. Дайте ми поклон!
Моля!
Стъпка, после-стига-край!...
© Ана Янкова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Една поема,в която Илюзията знае мястото на своята мимолетност.Нищо по-лесно е да се затворим в кулата на предразсъдъците!Но,който търси, намира криле за полет,за да преодолее в душата си инертността на отчаянието.🎭
Хареса ми този подход към саморазсъбличане до болка и оголване на сетивата, дарени всекиму,но трябва да намерим сила за "полет към ягодовите полета" на романтиката!✨️
Честито Рождество Христово!🙂
Весели посрещане на Новата година!🙏
Поздравления за есето,Ана!🫠 -
Ники,благодаря за любими!
-
Миночка,благодаря ти! Хубави празници и на теб!
-
Хубаво, дълбоко проникновено есе, Ана! Докосна душата ми! Весели празници!
-
Много благодаря за коментара,Млсдене!
За мен е чест! -
"тъгата не се измерва с броя вдишвания, а с тези, които спират ни дъха.
Някъде в пространствата кулите са две, принцесите са две, мъжете са двама, звукът е двоен. Какво правим тогава? Утрояваме или се побъркваме?"
Целият текст на това кратко есе изобилства на смислови открития, като цитираното по-горе. Много трудно е да се пише с толкова много изобретателност на всяка крачка, но на теб, Ана, явно това ти се удава. Много се радвам, че е така, защото точно този вид талант създава усещането за магично изкуство. Поздравление!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Честито Рождество!