Слънцето, цял ден мисли, умува, разсъждава

Как с най-нежните думи Водата да полее.

Часове наред току се скрие, току страмежливо изгрее

Но Водата безгрижно продължи да не го отразява.

Накрая, привечер, стегна се и рече:

« Или ще е днес или няма да светя вече!

Думи нямам за велико изречение,

Иначе ще ѝ направя предложение. »

И кат’ разтвори субрака на падащата нощ,

И кат’ разбута облаците надвесени,

Злато засипа над Водата и разкош

И зачака с лъчи трептящи в неведение.

А Водата, вече на заспиване, полу в съня си,

Дочу като че ли далечен шепот на падащ прашец.

С вълнение забави крачката по пътя си...

И разчете дума велика изписана с най-нежения писец.

Поглед сведе, среднощно поруменяла,

Страсти подводни забучаха в кръвта ѝ.

И от нощта напираща изнемощяла

На едно едничко място отрази го тя по себе си,

Но бе в сърцето.

ПС: Съжалявам за дългия стих, увлякох се.