Шумоля си нещо из къщата и си мисля - как е възможно да има такива невероятни чудеса по света като печена тиква, дебели и напращели от захар червени чушки пълнени с ориз на фурна, салата от червено цвекло с повечко оцет, орехи, изпълнили черупките с неразгадани знаци по тях, смокини с екзотичен аромат, зимни круши, обикновени на вид, пълни със сладък сок, събиран през цялото лято, оранжевото, червеното и жълтото по короните на дърветата, наситено синьото на небето с плуващи достолепно облаци, които ни намигат понякога, ситните вълнички по повърхността на езерото, с които се забавлява вятърът, пътеките от опадали листа и голите клони на дърветата, късното и косо есенно слънце, което си рисува дълги сенки, и  понякога се забавлява да се промушва през неочаквани места и да светва в очите ни. Мирис на изгорели листа от съседния двор, тук-там тъничка ивица дим от нечий комин, шумът на изсъхналите вече листа и непокорството на ружата, която продължава да цъфти в двора, сякаш не се интересува, че идва зима. Лятото, което още не си е отишло, защото стои упорито в главите ни и настоява да е вечно. О, октомври! Изобилие от красиви, топли цветове. Обещание за топли зимни вечери около масата и чаши с червено вино. Смях, закачки, глъч! Празници и делници. Скъпи приятели и близки! Обич, прегръдки и пълнолуния. Как е възможно всичко това и още толкова много да ни е подарено?