- Мога да бъда това, което те спасява от мрака в края на тунела !А може би ти си?

Появи се от нищото.

- Когато бях потънала в собствената си тъга и нямаше никой, който да ми върне мига!

Тогава, когато не допусках никого.

- Тогава не помисли ли, че и аз бях така! Не забеляза ли как страдат моето сърце и душа?! Но беше търпелива... както аз сега!

Превръщаше всяка сълза в цветен смях. Търпеливо.

- Търпеливо изтегли всяка сълза и направи последната топла и чиста като роса... тя беше последна... поне до сега.. когато чета твойте слова...

Крадеше от съня ми, за да ме върнеш в реалността.

- А ти крадеше усмивката ми и поставяше на лицето ми твоята... брутално, но факт... даде някаква бегла идейка живот!

Доведе със себе си толкова прекрасни хора. Морета от обич.

- Морета от обич, които ти позволи във теб да се влеят! Толкова хора, хора, които не искат... тъга!

Изпитах този вътрешен мир и хармония, каквито не бях до сега.

Едва тогава осъзнах, че такава личност е липсвала в живота ми.

И се зарадвах, че вече я има.

 - Винаги ме е имало... просто сега беше момента... но после???

А после?

- Какво искаш от после?! После може да ме няма! 

Да, може би имаш право.

- Наистина е така! Попитай и ще ти отговоря това, което мисля! Ти ме прие като даденост! Не искам да ме приемаш за даденост, защото един ден ще си ида... може би скоро... не знам...

Може би наистина те приех като даденост.

- Съжалявам, но не теб... съжалявам за този момент, в който те натъжих и те накарах да изпиташ... болка... Липсваш ми, когато не си... и когато не... просто ми липсваш...

И ти ще ми липсваш.

- Но аз все още съм тук... все още съм тук, за да се усмихвам със теб... тук съм... не знам за тогава...

Тогава.

- Някъде, някога... където и да е... много вероятно! Но не и сега... някой ден

Някой ден.

- Да!

Може би много скоро.

- Не... поне все още не, но ти ако избираш... може и да е така

Когато изчезнеш.