Охоо, госпожо Иванова! – извика весело Рустем от масата на отсрещния край на кухнята – Реших се да дойда у вазе!
Младежът гледаше към току-що появилия се събеседник с искрящите си кръгли, черни очи. Бледата светлина, която навлизаше от коридора през отворената врата, слабо озаряваше мургавото му лице, с което придаваше на кожата му леко златист цвят.
– Реках да дойде у вазе, госпожо Иванова! – повтори безгрижно и ленно Рустем.

Някъде там на вратата, в сянката се намираше госпожа Иванова. Тромава и тежка жена, със закръглена фигура, ниска, с къси крака и разчорлена прическа. Облечена в стари размъкнати дрехи и изтъркано, някога кафяво сако, което едва се държеше на средното от три копчета и стягаше дебелото туловище на жената, която тъкмо се беше върнала вкъщи от пазар. В двете си ръце държеше общо 6 солидно пълни (подобно на шкембето и) чанти.

– Ама, че… – проговори едва госпожа Иванова, сякаш не можеше да повярва, че Рустем се намира на масата, точно срещу нея. Във факта я убеди бързата му реакция:
– Госпо'о, какво има ма? Какво “че”, не въ разбирам?

Изпълненият с почуда въпрос и отговор на циганчето я омени. Тя сякаш забрави, какво беше намислила да го пита, колкото и очевиден да беше бъдещия развой на разговора. Дали беше “Какво правиш тука?”, или “Как влезе?”, или пък “Де е Мара?”, а може би мислеше да провери дали наистина е влязла в правилния апартамент – нейния апартамент – домът и.

– Ама ти… как влезе? – най-накрая продума с рязка интонация госпожа Иванова.
– Е как? Лесна работа, чоджум! Я виж, оная меча лапа, там до стената, видеш ли? С нея влезнах вътре, ти нали знаеш – аз съм бравар, лесно влизам дето си поискам! Е, патронът замина, но нищо, нали сме досове, ще простиш!

Иванова за малко не изпусна 6-те тежки чанти, когато действително съзря грамадната меча лапа в ъгъла. Здрав метален инструмент с яки челюсти, които бяха прегризали с лекота патрона на бравата.

– Меча лапа… – промълви тихичко Иванова, почти без звук.
– Мечааа! – заяви силно и издължено Рустем, който беше чул почти безмълвните слова на жената и после добави още по-възбудено и жизнерадостно – Меечааа яяя! С тая лапа що врати съм отварял! Викали са ма и в такиз’ къщи с дорове, у апартаменти, у складове, даже трансфор… трансфор… матори са ме викали да отварям с нея! ‘Сичко чупи, ’сичко яде!

Иванова вече не беше сигурна дали случващото беше реалност или просто плод на въображението, или може би спеше на удобното си кресло в другата стая и сънуваше. Остави чантите от лявата си ръка на земята, близо до мечата лапа, и после със лек жест най-накрая светна лампите. Светлината огря цялата стая, лицето на Рустем най-накрая се откри изцяло, очите му станаха по-ярки и от преди, изглеждаха почти като очите на лудите – пълни с енергия.

– Ама ти… какво правиш тук??? – запита вече втрещено госпожа Иванова, затръшвайки вратата зад себе си.
– Е госпоо, дойдох да ви видя, така да ви… – прекъсна за момент – благодаря, мила госпоо… така… такова… да ви видя де живеете… къщата… – въпреки трудността, която младият ром срещна при построяването на изречението си, той не беше обезпокоен от странното чувство, с което госпожата го посрещна… или по-точно завари. Не чака дълго пред злобното лице на Иванова, за да продължи – ема, седнете, госпоо, седнете при мен!

Госпожата седна, без да откъсва поглед от събеседника си. Все още не можеше да повярва напълно на случващото се. Дървеният стол леко проскърца под туловището на гиганта. Едва в този момент Иванова съзря масата, на която беше циганинът. Тя беше цяла олята в нещо червено, покрита с трохи, люспи от печен пипер, мазни петна, навсякъде бяха разпръснати вилици, чинии, купи и други кухненски прибори и съдове. На земята изпод покривката надничаха хилядите очи на кристална чаша, строшена до състояние на прах.

– Аз, малко… такоз'… хапнах, не се сърдите нал’, ма? Мошаматъ, шас’ пере, с вино е полята, да не са притиснити? Ама и за вас ядени има, оставил съм ви половин комат ‘ляп. Кокошката у фурната беше стра’отна! Много добре готвите, госпо'о! – говореше в екстаз Рустем – да ви пусна малко песни? Такоз… музика? – запита с разбиране и бързо пусна уредбата, намираща се в единия ъгъл на стаята, с помощта на дистанционното, което до сега лежеше на масата. Зазвуча силна гръцка музика, Рустем защрака с пръсти и като се движеше в ритъма на песента, от място запя с Христос Каргизизис – “Епимено, епимено”…

– Намали малко! – извика Иванова, притискайки и двете си уши с длани, за да намали натиска на звука в тъпанчетата си.
– Какво казвате, госпожо? – извика още по-силно Рустем.
– Тая песен? – отново извика Иванова, но преди да продължи с “ИЗКЛЮЧИ Я!” ромът пресече думите и:
– А да, любимата ми! – след което усили звука още повече. Госпожата вече си мислеше, че звукът е полетял нейде във висотите на ултразвуците и беше толкова силен, че нямаше да се чува. Цялата маса се тресеше.
– НАМАЛИ! – повтори Иванова.
– Не ви чувам, госпо'о!
– НАМАЛИ!
– КАКВО???

Все пак се наложи да изслушат до край песента, след което Рустем сам изключи уредбата с големия червен бутон на дистанционното.

– И пак да те питам, какво правиш тук? – веднага го почна госпожата.
– Е па, госпо'о, тука при тебе, ма! Ти ме отърве от полицията, аз сега идвам при тебе! – Рустем стана от мястото си и тръгна към хладилника. Госпожата непрестанно го следеше с поглед – голям гад беше! Добре, че беше ти, съдийке моя! – Рустем се подхилкваше весело.

Целият град беше чул историята на Рутстем! Той беше прибран на разпит в полицията от някой си сержант Марин Чулов преди няколко месеца, защото се опита и съумя да се… да дефекацира насред центъра на града. Може да си е бил виновен, но дали наистина? Човещинка все пак, на всеки му се налага от време на време! Е може да не е прилично и повечето от нас да го правят в клозета, но пък Рустем е ром, той е беден и няма къде! Преди време държавата му даде двуетажна къща, с всички екстри и обзавеждане и дори му стовариха цял куп въглища пред гаража и двора. Наложи се да продаде всичко, за да изгледа 10-те си деца, на които дори не знаеше имената (10 деца все пак!). За да се измъкне, заведе жалба срещу полицая, от който бе заловен на местопрестъплението, че му е причинил стрес, че го обиждал и че го е малтретирал. Всичко завърши добре за Рустем след като г-жа Иванова произнесе присъдата на Марин Чулов, по силата на която днес той вече не е на работа и още изплаща глобата си.

След малко ромът се завърна от посещението си до хладилника с отворена бутилка бира в ръка, отпи и седна на масата пред госпожата. Тъкмо хвана вилицита и се готвеше да си ослади с няколко пържени картофчета, когато тя заговори почти уплашено:

– А Мара къде е?
– Коя ей… тая Мара, е? Дъщеря ти? – видимо виното и ракийката, които беше изпил преди това, вече си казваха думата.
– Същата!
– Е къде? Не знам… излезе о тука! Тя много убава, ши знайш и аз имам син на… на тия години… таман кат’ за нея е! Другия път ша го зема и той с мен да дойди на гости у вазе!

Иванова не знаеше какво да прави, единственото, което бродеше из акъла и беше, че трябва да се отърве от Рустем, който беше окупирал дома и. За съжаление нямаше ни най-малка представа как да го стори, циганинът се беше закотвил здраво, скоро нямаше да дойде, а дали утре щеше да се появи със сина си? А дали ще си отиде до утре?

Госпожа Иванова погледна нагоде към тавана, затвори очи и си каза на ум “Боже, върни Марин Чулов на работа!”


Добри Чудомиров 1 октомври 2008г.