"Да му се не види скапания живот!", "Е, писна ми вече!", " Е,Не!Ще се
гръмна!","Кой ще сложи край на мъките ми!" - все по-често чувам аз, докато се
разхождам по улицата, когато излизам с приятели, по филмите, дори у дома.И може
и да си въобразявам ,но усмивката сякаш все повече мързелува и не си прави труда
да огрее лицата на хората.Ежедневието прави малките радости незабележими,а
големите - те се случват прекалено рядко и за все по-кратко.Нали живота е низ от
радост и щастие,добро и зло? Но защо ли предимно откриваме лошото?Не е ли
по-лесно да се оплачем?Не е ли стотици пъти по-елементарно да кажем "Не мога" и
"Не знам" , отколкото "Ще го направя", "Естествено"?А какво по-добро от това да
натоварим приятелите,роднините си с нашите проблеми? Защо да не ги използваме за
отдушник , за да отнемаме малко по малко от техния позитивизъм и енергия?Може би
сега няма да си дадете сметка,но съм сигурна ,че поне веднъж днес сте направили ...