Кой не знае баснята за щуреца, кой не е чувал за нея! Дечицата я наизустяват още от детската градина, в училище подвигът на мравката-пчелица се обсъжда и анализира, а в реалния живот клишето “Аз пък няма да ти дам, гиди дърти мързелан!” се превръща дори в култ.

            И никой дори за миг не си представя, че без щуреца баснята въобще нямаше и да я има! Да не говорим, че в исканията на бедния нещастник няма дори и трошица крамола – просто на гладен корем и мечка хоро не играе. А пък марвката без капка човещина в душата пропъжда твореца гладен и жаден в студа...

            Ако се вгледаме в народното творение откъм тази страна, то пред нас ще лъсне цялата истина за уж скопосната и трудолюбива мравка. Какво се оказва? Оказва се, че мравката, този тотален музикален инвалид, нямя слух за тънката и изящна дейност на свиреца-виртуоз. И което е по-страшното: тя изобщо не си дава труд да намери на щуреца място в обширния хамбар на обществения живот.

            Мравката, този духовно закърнял субект, със своя крайно ограничен културен хоризонт свежда съществуването си единствено до биологичното оцеляване. Казано с други думи, културният и духовен живот на мравката-темерут клони към абсолютната нула. Тя е глуха за високото, пък и въобще за всяко изкуство. Улисана в грижи за прехраната, тя даже не и чула, че братовчедка й Калинката ще се жени. Вегетирането на чисто битово ниво й не и позволява дори за миг да погледне на щуреца като на творец, чиито труд някому би донесъл полза.

            И ето че мравката, този еснаф и културен дегенерат, застава пред нас в цялата си емоционална, естетическа и нравствена уродливост. Нейната духовна и душевна нищета кореспондира с откровената й безчувственост и дори безкрупулност към изпадналия в нужда деец на изкуството. Злобата и завистта й към пълноценния и хармоничен живот на щуреца през лятото още повече подсилват черните тонове в портрета на световната скръндза. А жестоката й пресметливост съперничи с тази на кръвопиеца-лихвар.

            Дори самото възприемане  на баснята за щуреца и мравката поражда ред въпроси. За какви високи духовни ориентири може да се говори в обществото, пръкнало на бял свят тази басня-пасквил срещу свободолюбивото слово и звук? Издигането на паметник на мравката-чудовище и публичното посрамване на щуреца-несретник чрез неговия така наречен паразитен начин на живот е достойно само за една напълно лишена от динамика ентропирала обществена система. Та нали мравката и щуреца са две взаимодопълващи се, комплементарни величини!

            Щурецът, този едничък бунтар и опортюнист, е способен да влее в системата така необходимата частица хаос (сиреч истински живот!), което да я извади от спокойното й живуркане-затъване. И както често се случва, тъкмо на тези, които, като нашия беден щурец, са лишени от благата на един материално задоволен живот, е съдено да се превърнат в движец на всеки един порив напред и нагоре към болката да добиеш очи за новото, възвишеното и красивото. Което в крайна сметка единствено би могло да спаси и всички мравки, и всички щурци, и всички...

            Така че – да живей щуреца!:)))