Дали наистина е така? Или може би просто понякога се залъгваме, че обичаме някой? Възможно ли е да искаме да чувстваме любовта, а да не можем да я дадем?Искаме ли да бъдем обичани или да си играят с нас? Мазохисти ли сме? Можем ли да бъдем изцяло и само с един човек? Да  разчитаме на неговата обич, любов и подкрепа?

         Всичко това са въпроси, които ежедневно си задаваме, но рядко достигаме до отговорите им. Нима човекът, който седи срещу мен и ми казва: "Обичам те!" и аз му отговарям: "И аз!" заслужава да бъде лъган?! Не! Не в този смисъл лъган! Аз го лъжа само като му кажа: "И аз!". А ако не го обичам? Ако просто навикът или проклетото свикване ме държи до него?! Приемам недостатъците му, примирявам се с всяко негово „Аз" до момента, в който на ъгъла на излизане от дискотеката, приятно симпатичен младеж не ми се усмихне и не ми каже: "Красива си! Накъде си? О, и аз съм натам - искаш ли да те хвърля до някъде?!"

Нима така изразявам любовта си към човека „до мен"? Човека, който „скача в огъня" заради мен? Неее, не мисля, че това е начинът...

         Искам да чувствам нещо, което не мога да изразя, камо ли да дам на някой мъж?! Искам да обичам и да бъда обичана! Но как? Как да докажа любовта си?Ежедневни смс-и от сорта: "Здравей, миличко! Как си? Липсваш ми!" в състояние ли са да докажат привързаност към някой? Или ежедневното излизане „на кафе" с дадения човек, постоянните срещи с него, непрестанното „тормозене" по телефона, скъпите подаръци?! Всичко това доказва ли, че обичам някой, че държа на него и че съм готова да дам всичко от себе си, само и само да е с мен някой си?! Е... може би много от вас няма да се съгласят с мен, но за мен любовта към някой не значи парична, материална или дори морална отговорност към някой!!! Сама разбрах, че всичко това е просто минимална част или по-точно „фон" на истинската любов! Не трябва ли да усещаме разбиране в трудните и тежките моменти? Не трябва ли да има искри в очите ни докато се гледаме? Не трябва ли да бъдем просто самите себе си, а не това, което очакват да бъдем? Не трябва ли да се отпуснем и да дадем на някой това, което заслужава, без да си мислим: "Ама после много ще боли!". Да, ще боли, боли тогава, когато си обичал истински, тогава, когато няма човек, който да е в състояние да „замести" любимия! А и като че ли ние, самите хора, сме устроени така, че да гоним „дивото", вместо да си гледаме „питомното", обичаме дори и подсъзнателно да бъдем „мачкани" и третирани като вещи! Да! Ние сме мазохисти, но не сме го разбрали! Тичаме все след което не трябва, правим грешки след грешки, някои поправими, други - не и като че ли всичко това ни кара да се усещаме живи! Да дишаме спокойно! Да спим спокойно! Накрая осъзнаваме, че просто това е било поредната заблуда за любов... От това най-много страдаме... Та ние лъжем самите себе си?! И това ли е то любов?!
Отговорете си сами...