Събудих посред нощ с  отдавна забравен спомен.  

       Сетих се  за “Събрани съчинение на Л.Н. Толстой”- издание на  издателство “ Народна Култура” през далечната 1955-56 год.         

Луксозно издание със сиви твърди корици със синкав отенък. В средата на лицевата страна светло син правоъгълник  в който пише  заглавието на изданието. Всеки том в картонена кутия. Общо 14 тома.  Получавах ги по абонамент. 

Същото беше с 10-те тома на Достоввски, 8-те на Ги де Мопасан, 4 томника на Шилер, 5 тома Яворов и др.

Защо ви разказвам всичко това? Защото в 2 ч. и 20 мин тази нощ,  се събудих с мисълта за първия том на Толстой- “Детство, Юношество, Младост”. 

Навремето тази книга ме беше впечатлила силно, и както се вижда все още не съм я забравил.  Казах си,  защо да не напиша нещо за отделните етапи от развитието  на човека- Детство, Юношество. Младост. Зрялост, Старост. Нали вече съм минал първите  4 етапа и твърдо съм стъпил  в  петия. 

 Поиска ми се през мойта призма да погледна тези етапи и да видя кое е общото за всички във всеки един етап и кое е индивидуално.   Като имате предвид, че съм живял  по време на няколко обществени строя, картината може наистина да се окаже интересна. 

Тези редове до тук, някой може да нарече “преамбюл”, “предговор”,  “пролог”, “въведение”, “увод” или с друга подходяща думичка. Аз няма да ви налагам моята. Вие, моите читатели,  сами ще решите как да наречете тези няколко встъпителни думи. И без това част от  мои читатели ми правят забележка, че не им оставям  пространство  сами  да направят някои заключения.

Навремето,  когато нямаше компютри, клавиатури и интернет кафенета, хората пишеха у дома на свещ, на газена или електрическа лампа и създаваха шедьоври.  Сега пишат всички,  и сульо и пульо, публикуват  в някой безплатен интернет сайт като “Откровения” и като намерят  2-3-ма клакьори на обменни начала,  бързо нашумяват като творци във виртуалното пространство. Такива като долуподписания много. Коментари от рода на “страхотно”, “гениално”, “разтърсващо”, “усмихна ме” и от рода на “благодаря, че намина към мен” са ежедневие. Като чели е наминала или наминал на чашка кафе. Алабала! Не казвам, че няма и стойностни творби, има разбира се, но голямата част е плява.   И добре, че ги има тези сайтове, иначе какво щеше да прави моя милост на стари години. 

И така да вървим към началния период на Човека, неговото “Детство”.

                                  1. ДЕТСТВО

           Животът на Човека започва още в  майчината утроба, но този период не влиза в  тъй нареченото “ Детство.” Така, че ние ще рагледаме живота на новороденото след като се е освободило от пъпната  си връв и се е оформило като самостоятелна биологическа единица. Първото му наименование е  бебе или пеленаче, защото е обвито (облечено) в пелени. В някои  страни те вече не се използват, но термина е останал като синоним на “новородено”.

С  какво се занимава новороденото? Спи, диша, храни се, пишка, ака.  Родители, братя и сестри, баби и дядовци, роднини, комшии и приятели  се въртят около него и му се радват. Следят движенията му, а усмивките и издаваните звуци са предмет на изследвания, възторзи  и дискусии. Коя сричка новороденото е произнесло най-напред- “ма” или “ба”, а може би “та” или “па” ако е франкоезично. Първото надигане на главата и първата стъпка са “световен феномен”. В тях някои виждат бъдещата гениалност на отрочето, неговите заложби и талант.  “Нашето гардже” е най-красивото”. Ами така де, може ли чуждото да е “най, по-най, по-най” Абсурд!

А бебето продължава да възприема света като безплатен банкет и обществена тоалетна. Яде, пие, пишка и ака, цапа пелените до насита (добре, че се появиха памперсите, та майките и бабите си отдъхнаха). И всичко става по предварително начертан график. Ако недай си Боже, по някаква причина този график е нарушен, то и най-далечните комшии ще са вдигнати под тревога.

Месат се питки, организират се прощъпалници, бебето и понятие си няма какво  светло бъдеще му предричат близки, роднини и приятели. Правят му подаръци, ядат,  пият  и възнасят до небесата  всяко случайно движение, като предвестник и знак за бъдещи успехи. А то горкото едва едва се научава да пишка и ака в гърнето, а трябва!

Сублимен момент е началото на членоразделни звуци, които се идентифицират с човешка реч. Има цял речник от звукове заместващи литературни думи, употребата на които често пъти забавят нормалния говор на детето. 

Първата снимка на детето се прави когато напуска родилния дом, то е в ръцете на татко си и представлява една бохча. Когато показах снимката на дъщеря ми, тя очудено възкликна: “Ама, татко, този пакет, аз ли съм?” Да, ти си дъще!

На три месеца нова снимка, на 6 също, на 1 годинка, снимката  е супер тържествена. Детето е снимано пред торта с една свещ. Всяка година свещите се увеличават, а  тортата расте!

В зъболекрския кабинет на тъща ми имаше 10 снимки на момиченце- 1, 2, 3, 4, 5, 6. 7. 8. 9 и 10 г.  В еднакви рамки. Една пациентка попитала, “докторке всички тези деца ваши ли са?”.     А тя има само една дъщеря. 

                Аз  нямам  снимки  като  бебе.  Бил съм грозен,  казваше майка ми и не искала да има спомен от онези години.  И детските ми снимки се броят на пръстите на едната ръка. Да се чуди и мае човек как може от такова грозно бебе( по думите на майка ми) да израсне такъв чаровник. Голяма работа е Природата, забавя ама не забравя. А това за “чаровника” го разбрах на ежегодните Национални срещи на откровенци. Честно ви казвам, ако не ходех на тези срещи, никога  нямаше да знам колко съм “готин”. И това го научих  не от кой да е, а от известни поетеси-красавици от цяла  България. Така, че ви препоръчвам да не пропускате тези срещи.

Аз съм роден в Царство България! Монархическата власт е регистрирала моето появяване  в София, нейната столица.  Може би затова толкова силно обичам родния си град и се гордея, че съм кореняк софиянец.  Софиянец - да, но не и монархист.   

Баща ми ме водеше на  Гьоргьовденския парад  и на парада по случай  Св. Св. Кирил и Методий. С вълнение чаках да мине царския Мерцедес и вътре Царя, Царицата, княгиня Мария Луиза и престолонаследника Симеончо, който беше само шест  месеца по-малък от мен. Беше много симпатично дете, но хич не ми стана симпатичен като Министър Председател.  По този повод България е влязла в Книгата на Гинес. Мисля, че няма друг цар на света да е станал Министър Председател.

Годините минават, детето расте. Започва да си оформя характера. Факторите са няколко- генетично предопределение, възпитание на родители,  баби и дядовци, заобикаляща среда.  Още преди да тръгне на училище детето има приятелчета – съседски деца, с които рита топка, играе на стражари и апаши, на гоненица и жмичка. Е,  новото поколение борави с  Уиндоус и Интернет, но като човек от старото поколение,  по са ми мили детските игри на чист въздух. Колко съседски джамове съм чупил ритайки парцалената топка, брой нямат! 

Приятелствата създадени в детските години имат различен  характер от тези създадени и в по-късни години.  Първите имат само емоционална основа, без никаква корист, заинтересованост или каквито и да било други подбуди. Такива приятелства са устойчиви на всякакви промени и  трусове,  и се запазват цял живот. Около мен  такива примери много. И до сега имам приятели с които подържам активни връзки вече повече от 70 години.

Дядо ми е бил ковач, а вуйчо ми имаше тенекеджийска работилница. Всяка пролет дядо ми правеше  малка кофичка, малка мотичка и малко гребло, с които ме учеше да садя цветя в градината.

Моето детство е свързано и с  Втората световна война.  Бомбардировки, евакуации, купони за хляб,  за месо и дрехи. Лишения и сандали с дървени подметки. Опожарена и разрушена София, хиляди загинали под развалините й,  марша на партизаните и Червената армия. Смяната на лъскавите Мерцедеси на гладко избръснатите, стегнати  немски офицери с таратайките Газки на мърляви  и брадясали съветски войници. Бях на 10 год.,  когато се проведе референдума “Монархия или Република”, и Симеончо го свалиха от трона, за да се върне  след много години, на бял кон като Месия и да си прибере имотите.

 Колко по-различно е било моето детство, макар разликата ни да е само 6 месеца.  Той беше цар, а аз обущарски син. Него го изгониха, а мене ме накичиха с червена връзка и обявиха за пионерче. 

      Точно тогава написах и първия си разказ и драматизирах приказката Принца-жаба.  Пиесата поставих в двора на съседите, където имаше беседка с асма.  Тя ни служеше за сцена, а дъщерята на съседите играеше ролята на царската дъщеря.  Не мога да скрия, че имах силни симпатии към нея и за това й дадох главната роля.  Нали аз бях продуцент и режисьор. Така е било от незапомнени времена , така ще бъде и в бъдеще. 

Децата, никой не ги пита дали са гладни, какво им се яде или дали им е студено. Нареждат му, студено е облечи си пуловера. Яж,  защото яденето ще изстине! А може би то, детето  обича да яде студено ядене, или просто не му се яде? Родителите обичат да чувстват и да решават  вместо детето.  Детето няма право на мнение.  И това продължава доста дълго. Докато родителът е жив, той знае повече, чувства по-добре, и неговият вкус е безпогрешен. И ето ти конфликта между поколенията и употребата на израза “то сегашните....., ние едно време.....”.  За баба ми “сегашните”  бях не само аз, но и родителите ми.  А за тях, “сегашните” бях аз.  И това продължава векове наред, без някой да предложи уеднаквяване на “нормите”. 

Бях на 14-15 години, когато баща ми ме хвана да чета едно евтино булевардно романче “Любов край синьото езеро” от Слави Езеров, и книгата замина в пернишката печка.  А сега моите внуци, на много  по-крехка възраст, гледат филми със  силно еротични сцени, и никой не изхвърля лентата в печката.  

Хубаво е да си дете. Нямаш проблеми с назначения, с уволнения, никой не ти  е началник! Тук излъгах. Всички  са ми началници- и мама, и татко, баба  и дядо, вуйчо и вуйна (докато живеехме в една квартира). Чак като се роди братчето ми, и аз станах началник. Вече имах подчинен. Ура!  Ама не съвсем. Оказа се, че да си началник е и отговорност. Например, мен ми се играе на улицата, а ми поставят задача да люлея количката за да заспи  бебето. Е да,  ама на него не му се спи и си пее в количката, доволен, че е люлян. Тамън да затвори очи, и аз се опитвам да се измъкна, но той отваря очи и вместо да пее, започва да реве. Пропадна играта с приятелите. Продължавай да люлееш “началнико”!

Когато  през 1943 г. тръгнах на училище, смятах, че вече съм  голям и независим. Нищо подобно! Просто броя на “началниците” ми се увеличи чувствително. А и някои от тях ме биеха с пръчка по ръцете, други ме наказваха да оставам след часовете и 100 пъти да напиша някакво изречение, отразяващо престъплението ми. Например:  “През междучасието няма да говоря на български.” Йезуитски приоми за да науча по-бързо френски език.  Да ама, когато отидох през есента на 1948 г. да уча в Арменското училище, децата вместо да се гордеят, че имат нов съученик говорещ френски, ми викаха “френски келеш”. Според вас справедливо ли е? Според мене,  не! Но иди им обясни, че са затворили колежа по политически причини и съм жертва на политическо насилие. Един мъничък Нелсон Мандела, но не чак толкова черен.

Да поговорим и за десетте Божи заповеди. Когато родителите ми отиваха на бал, ме лъжеха, че отиват на доктор. А по-късно  обявиха лъжата за най-голямо престъпление.  Дали някой някога ще разбере манталитета на възрастните?  Имало благородни лъжи, има и не чак до там благородни.  Търсих книги, в които да намеря дефиниция за “благородна” лъжа, но за сега не съм намерил. Ах  да, сетих се за една такава лъжа. Едикойси е безнадеждно болен от рак, остават му 6 месеца живот, но  му казват да взима лекарства, да се подлага на ненужна болезнена терапия и щял да се излекува. В някои страни, докторът  ти казва, че тази година няма да посрещнеш Нова година и те изпраща да си стегаш багажа за “един по-хубав свят”.  Било по-честно, а тия дето те лъжат, казват, че не било хуманно.  А един друг доктор, мой сънародник, направо ти праска една инжекция и те праща  набързо при дядо Господ. Иди, че  разбери кой прав, кой крив.

Детството ми  е стъпило на два противоположни бряга. С десния съм в Царство България, а с левия в Народна Република със същото име. Само за няколко седмици  животът на всички се преобърна. Това е исторически факт, който не мога да отмина, защото е  тясно свързан  с моето детство. 

В Царство България баща ми беше обущар и заедно с братята си имаха работилница, където произвеждаха мъжки и дамски обувки. Приемаха и поръчки. Продаваха ги в магазина на ул.Пиротска 10. Магазин “Златен лъв”. Там продавачки обслужваха клиентите, а дядо стоеше на касата.  Когато започнах да ходя на училище, дядо ме водеше и прибираше. Училището беше точно срещу магазина на ул. Пиротска 9.

Майка ми не работеше и се грижеше за домакинството.

В бакалниците, супермаркети тогава не съществуваха, имаше всичко- брашно, захар, олио, зехтин, бисквити и локум. Шоколадите бяха десетки видове, но аз най-много обичах “Аеро”  шоколад. 

На пазара, всеки вторник и петък,  шопите докарваха плодове и зеленчуци с пълни каруци. Мед, масло и пресно сирене се предлагаха по масите взети под наем. Кантарите също се взимаха под наем от управата на пазара, която гарантираше, че  теглилките не са манипулирани. Думата дефицит не съществуваше. Банани, портокали, мандарини, даже рошкови имаше колкото си искате. Да не говориме за  ябълките, чиито сортове бяха неизброими.  Месарниците пръщяха от агнешко, телешко, говеждо, овнешко, а зимно време преобладаваше свинското. Магическите думички характерни за социализма “дават”, “пуснали са”, и т.н не съществуваха. В Царство България всичко се купуваше, нищо не “даваха”, нищо “не пускаха”. Скучно беше началото на моето детство. Е имаше Цар и царче, ама за тях се сещах два пъти в годината, във връзка с парада. Но за сметка на това мачовете на “Левски”, “Славия”, “АС23” и “Локомотив” възбуждаха много емоции сред софиянци.

Настъпи промяната! Царя умря, Симеончо го изгониха и станахме република.  Вместо министри с фракове и лачени обувки, на власт дойдоха партизани с цървули и винтяги. Вместо  капелати придворни дами, в сладкарница България сърбаха кафе партизанки и ятачки, облечени с дебели ръчно плетени жилетки и забрадки. Новият хайлайф  заемаше мястото на обесените, разстреляните и безследно изчезналите. 

Съседа отсреща, който продаваше чубрица и шарена сол, на малки пакетчета, стана важен фактор в ЕОПО “Отечествен фронт”, и от него зависеше дали ще имам нови шушони. А преди,  на всеки Великден баща ми ми правеше нови лачени обувки. Беше традиция за голямия христиански празник, на децата да се купуват нови обувки.

Рафтовете на магазините се изпразниха.  Пазарът опустя. Шопите станаха кооператори и по време на жътва почиваха на Златните пясъци в почивния дом на “Трудещите се селяни”.  И тогава се появи онзи виц. 

Един пита приятеля си:  “Какво чувам, ти пак си се оженил”. А другият отговаря: “Да, първата беше учителка и само казваше –повтори, повтори, повтори. Не издържах. Втората беше спортистка и непрекъснато повтаряше: по-бързо, по-бързо, по-бързо. Напуснах я. Сега съм женен за селянка и ми е спокойно. Не се мъчи мъжо, казва,  наесен ще дойдат студентите ще помогнат.”

България се напълни с партийци, отечественофронтовски активисти и доносници на ДС.  Страната почервеня, а моето детство тръгна в друга посока. Баща ми стана член на обущарска кооперация, и майка ми се наложи да работи. Вкъщи-полулегално, а по-късно и официално частно. Когато идваше данъчния инспектор тя го черпеше с бонбон. “Вземе ли бонбона, значи ще вземе и плика”, казваше мама и никога не грешеше. Корупцията не е от вчера. 

Имаше и други драстични промени, но те щяха да се отразят на моето юношество и моята младост. За тях ще ви разкажа в следващите глави.

Сериозен, дискусионен  въпрос е момента кога свършва Детството и започва Юношеството. Не знам дали тази тема е била предмет на изследвания, научни сесии и конгреси, но мисля, че  при отделните индивиди  този момент настъпва различно.   Понякога някакво незначително събитие може да ви прехвърли от Детството,  за секунди в Юношеството.

Лято е. Време слънчево и топло.  6-7 деца, между 11-13 годишни си играеме в двора на съседите. Той е голям и има цяла горичка от бъз. Когато играем на индиянци или Тарзан и неговите  маймунски приятели, това е нашата джунгла.  В двора има и няколко високи дървета- тополи, джанка и две черници, дуди както ги наричахме тогава.  Двама- трима се качват на черницата, сред тях е и едно от по-големите момичета.  Поглеждам нагоре и  очите ми се заковават на нещо бяло под полата на момичето. Гащички! Нещо като ток с високо напрежение преминава през слабичкото ми тяло. Тогава наистина бях прекалено слаб.  Не че не съм виждал такива и друг път, но сега те имат по-особено излъчване. Възприемам ги по друг, нов  начин. Защо?  Тогава ми беше трудно да си го обясня. Сега с опита,  който съм набрал през годините, ми е по-лесно да  раззбера промяната. Май вече не съм дете. Може би навлизам в юношеството? Кой знае. Бъдещето ще покаже.