Загледана в тавана на старата ни селска къща, потъмнял от времето, напукан и вехт, чудя се как да подредя мислите, прелитащи през главата ми, да ги облека в думи, да ги споделя в смислени изречения. Как бих могла – и мога ли изобщо – да изразя гнева и разочарованието, стаени някъде в душата ми и напиращи да излязат навън. Гняв от какво, ще ме попитате вие. Какво е толкова разочароващо? Едно ме гневи и разочарова и това сме самите ние – хората. Непрекъснатото мърморене на лелките в магазина, безкрайните оплаквания. Думи, думи, думи. Как не разбирате, как не разбирате, че всичките ни проблеми – нашите собствени, на държавата, на планетата ни – идват само и единствено от нас? Вината за тях е нашата, на хората. Виновни сме не защото сме позволили да се случи – човешко е да се греши. Виновни сме, задето не предприемаме нищо, за да ги решим. Ние сме промяната, която искаме да видим в света*. Думите – те са хубаво нещо, но само ако са следвани плътно и от действия. Защото действията водят до ...