Размисли за книгата на Даника Максимил
ПИСМА ОТ МЪРТВИЯ ЛЮБИМ
излязла преди месец на книжния пазар
„Живея в теб” или „Писма от мъртвия любим” е една нестандартна книга, некомерсиална, каквато и най-запаленият любител на любовни истории трудно би разбрал. Защото няма хепи енд. Защото въобще няма сценарий и обособена хронология. Но въпреки това те завладява. Това са писма и спомени, събирани през годините от авторката Даника Максимил, които не представляват нищо друго освен едно безкрайно, непрекъснато излияние на чувства и обяснение в любов. В абсолютната любов! Тя приема своята задача да разкаже за тази „жива и действителна илюзия”, защото „трябва да остане някъде спомен за тази изключителна любов”. Любов между чужденци. Любов от разстояние. Затова и текстът е двуезичен. Затова и илюстрациите говорят сами по себе си – за любов, за щастие, за мъка, за покой. За да ги почувства и разбере на момента и самият читател.
Всяка една невъзможна любов е достойна за поема, за роман, за филм. Човешката душа е необятна и е способна на изпепеляващи чувства. Човешкият разум е космически и в името на своя душевен комфорт може да прави жертви и компромиси, свои собствени изводи, решения. Когато душата и разумът се слеят в един обикновен организъм, много често са принудени да вървят в различни посоки. Но винаги водеща остава душата. И в последните мигове от своето съществуване проговаря и дава смисъл.
„Живея в теб” или „Писма от мъртвия любим” е изключителен пример за тази вътрешна борба между разума и душата, за невъзможната любов, за любовта от разстояние, за смисъла. Даника Максимил по един невероятен, космически начин е пресъздала историята на една такава любов. „Тя” и „Той” разговарят от километри. Толкова далеч един от друг. И толкова близо… Имат си собствен живот, семейства и грижи, но ги крепи нещо в ежедневието. Едно очакване – за вест, за SMS, за и-мейл. И когато тази вест се получи, тя им носи спокойствие, душевна радост, упование. Че все пак някой там далече мисли за теб, обича те, разбира те, споделя твоите терзания. Така с годините и „тя”, и „той” осъзнават, че живеят в съзнанието на другия. Че живеят един в друг. Защото душите и разумът им общуват, търсят се, споделят. И само няколкото мимолетни физически допира и сливане на телата им, са достатъчни, за да им дадат посока и увереност, че са родени един за друг. И че не материята е важна… А душата.
И това се случва днес, в ерата на технологиите, на бързия транспорт, на мимолетните връзки. Дали „тя” е чела повечко книги като Пушкиновата Татяна или „той” не я е оценил навреме като Онегин… Нищо ново под слънцето! Свидетели сме на всякакви човешки взаимоотношения. В „Живея в теб” става въпрос за друг вид общуване, издигнато над битовизма, над физиката. В търсене на истината за човешкото съществуване. На смисъла. Защото „загубата на смисъла е екзистенциален вакуум”. И този наглед разхвърлян диалог, словесно излияние или престрелка, сякаш дава отговор, дава смисъл. Че една такава абсолютна любов между невъзможните любима и любим всъщност осмисля живота им, вдъхва вяра, дава крила. Че въпреки разстоянието и различията, те все пак са се намерили, оценили, доверили, че са открили своята сродна душа. И това ги прави щастливи, крепи ги. На финала, дори след смъртта, когато „той” все още живее чрез нея.
„Цял живот нещо чакаш: зората, уикенда, рождения си ден, истината, признанието, новините, промяната, Съдбата… От всички неща едно ще дойде със сигурност и това е краят. Краят!!! Затова: Не чакай! Живей! Ако някога ти стане самотно и тъжно, помни, че имаш мен. Може да съм много далеч, но все пак ме има и съм запомнил добре: Животът се състои от години, които не означават нищо и от мигове, които са всичко!”
„Писма от мъртвия любим” е книга от друго измерение, онова, в което душите живеят. Ако читателят иска да се пренесе в него и да изпита изпепеляващи чувства, нека я прочете.
Поздравления за оригиналното представяне и пренасяне през световете на „тя” и „той” на авторката
Даника Максимил!
© Йорданка Донева Всички права запазени