Уважаеми г-н Редакторе. Реших да нахвърлям малко безсмислени размишления относно градския транспорт с надеждата да Ви разведря и откъсна за момент от забързаното ежедневие, в което сме въвлечени неизбежно. Както и да е. Те имат леко (но не прекалено) личен характер и искрено се надявам моето лично унижение да Ви накара ако не да се разсмеете, то поне да се усмихнете. И така:    

Та, думата ми е за градския транспорт. Когато се чудиш какво да пишеш, пиши за него. Той винаги ти дава материал за размишления. Там винаги може да се натъкнеш на разнообразни хора, задушевна атмосфера (понякога твърде задушевна) и доказали се във времето житейски истини. Винаги може да споделиш терзания, мъки и радости с хората в автобуса, без да е нужно дори да се обръщаш към някой конкретно. Въобще монолозите тип Хамлет са на мода тази пролет и това е то.

  Другото хубаво на градския транспорт е прекият контакт с хората. Помислете си само, в забързаното ежедневие на всеки от нас допира до човека като че ли липсва все повече. Е, в градския транспорт този проблем е  решен, че даже и пререшен. Там допирът до човешкото изобилства и блика от всички страни. Не е ли да те притиснат две, три яки лелки от двете страни, да те настъпят пет, шест пъти, да те изгледат на кръв осемнайсет, двайсет, значи, приятелю, не си се возил в автобус 280 или 94. 

    А някой падал ли е в градския транспорт? Е, аз съм падал и е много приятно. Автобусът е претъпкан, всякакви хора - стари, млади, студенти, работещи. Аз съм се натоварил със двайсет сака и десет раници.  Шофьорът взема завоите, все едно е на световното състезание за автобуси, категория: преди разпадането на СССР. Не успях да намеря достатъчно бързо три опорни точки и паднах. Ама паднах както си му е реда. Няма туй- онуй. По гръб и здравата. Мисля, че чух как нещо изпуква, не знам, може и да е било моето самоуважение. Хората започнаха да си шушукат нещо. „Болен“, „Пиян“ „А, ми откачалка“. Някой, като че ли се размърдаха възмутено - един вид гледай го тоя, не го е срам да нарушава приятното ни пътуване, но друга реакция не последва.         Единственото по-лошо нещо, от това да паднеш по гръб в автобус, е първият ти опит за изправяне да бъде неуспешен. Мъка, голяма мъка. Някои хора започнаха да си се хихикат, все едно са на скеч на Влади Въргала. Да де, ама тука постановка нямаше и единственият Въргал беше моя на пода. Сега имах две възможности. Първо, да се напъна да стана за трети път със тайната надеждата господ да се смили над грешната ми душа или - вариант номер две - просто да се направя на умрял (в онзи момент клонях повече към втория вариант). 

 Та така. След обичайните за такъв момент закани за самоубийство в крайна сметка успях да напрегна всички сили и се изправих… що годе успешно. За да бъде унижението ми пълно, някои зад мен изръкопляскаха, тук там се чуха и радостни възгласи. А довечера, читателю, по случай грандиозния ми успех ще има почерпушка и празнични илюминации - ако искаш, заповядай.

 Най-лошото беше, че трябваше да сляза чак след четири спирки. Стоя си в автобуса и усещам как всички ме гледат и очакват шоуто да продължи. Аз стоя, те ме гледат. Те ме гледат, аз стоя. Малко остана някой да се провикне „искаме бис“! По едно време пак залитнах и отново избухна бурен смях. Въобще, беше пътуване, което всички ще помним.

На другата сутрин пак бях на училище и отново трябваше да ходя с автобуса. Затова се обадих на майка ми и ù казах: „Майко, почерпи съседите с бонбони и вино. Аз си обличам бялата риза и отивам на заколение“.

Та така, г-н Редакторе, с градския транспорт пътуванията са забавни (за някои повече, за други…). Може да се видим някой път там, не се притеснявай, ще ме разпознаеш лесно от специфичното местоположение, което заемам....

А, сетих се още нещо -  като съм тръгнал да се излагам, поне да е като хората. 

     Другото хубаво на градския транспорт е романтиката. Ако търсиш романтика, ако си романтик по душа, там е твоето място. 

Втора история. Отново в автобуса. Този път се бях хванал здравата за парапета и се заслушах в житейското съревнование между двама мъже, на кого краката миришат повече. Стоях прав и слушах. Тъкмо единият излагаше своите, смея да твърдя, доста убедителни аргументи, когато пред мен, на седалката седна една хубавица. Светла кожа, тъмни коси и въобще, всичко както си му е реда. Тя се беше загледала замечтано през прозореца, с мастилено черни очи, а аз се бях загледах замечтано в нея. 

         По природа съм стеснителен и трудно заговарям, когото и да било, но тя беше страшно хубава… Айде, сега какво да ù кажа, как да я заговоря? Някой виц - не твърде профанно. Да  я питам за часа - прекалено банално. Сега е моментът да кажа, че докато размишлявах, в устата си имах от онези бонбони - „кръц-кръц” - с вкус на мента. Та, смуча си бонбона и мисля. Най-накрая реших да седна до нея, преди това де е сторил някой друг. Сядам. Тя се обръща към мен и ми се усмихва. Аз понечвам да ù кажа нещо остроумно, като за начало на разговор, който да ми даде възможност да я поканя на среща. Но в същия момент се задавям с бонбона. Първоначално се опитах да потисна кашлицата и започнах да се поклащам леко. Един вид, все едно се намествам на седалката. Постепенно усетих, че лицето ми започва да се зачервява, но запазих самообладание. Викам си „спокойно, Йордане, преглътни още един път, а така, няма да развали работата един бонбон я".

Не след дълго установих, че нещата не отиват на добре и ако не започна да кашлям, може и това да е последната ми неуспешна свалка. В началото беше леко и деликатно прокашляне - все едно си прочистваш гърлото - последвано от невинна усмивка. Уви, след секунди то прерасна в мощни хрипове. Егати бонбона, егати чудото. Тия неща са опасни.  Трябва да ги продават с инструкции. Кашлям, ама не на шега, като за последно. Наложи се да стана за да се боря по-лесно за въздух. Започнах да ръкомахам и подскачам, за да изкарам бонбона по-лесно. Четох някъде, че ако си се задавил лошо и няма кой да ти помогне, трябва да започнеш да клякаш и ставаш много бързо. Вече бях достатъчно отчаян, за да направя и челна стойка, тъй че нямах какво да губя. Клякам, ставам, подскок, кашляне. Момичето вече ме гледаше все едно съм луд. И това ако не е романтика, здраве го кажи. Титаник вафли да яде.

  Хванах се за гушата в отчаян опит  да изкарам глупавия бонбон. Започнах да се дера като ненормален, а лицето ми  посиня.Не на шега започнах да търся подходящо място да колабирам. В градския транспорт естествено подобни схватки със смъртта обаче са ежедневие и никой не ти обръща особено внимание. Тъкмо се бях примирил с мисълта, че така ще си умра, когато най-накрая, след трийсетсекундна неравностойна борба, бонбонът излезе, или по-точно падна в скута на една пенсионерка, която, разбираемо, не остана очарована от това обстоятелство. Но карай. 

П.П.

Сега, като прочетох всичко установявам, че по-подходящо заглавие е "Един идиот в градския транспорт" (понеже само "Идиот" вече е заето). Прощавай, ако има нещо, читателю, не исках да те отегчавам прекалено.