Хей, ти... да, ти... същият, който четеш това... я кажи... познаваш ли се истински... Кажи кога за последно си излезнал с приятели без да мислиш колко скъпо ще ти струва това... Кога за последно помогна на някой непознат на улицата... Кога за последно се погледна в огледалото и си каза, че се харесваш... Кога за последно имаше време за себе си, или клюките и живота на останалите толкова силно те вълнува, че чак си забравил кой си... Кога за последно се усмихна или засмя от сърце, а не защото обстоятелствата или възпитанието го налагат... Кога за последно беше себе си, ако все още не си забравил какво значи това... Кога за последно се порадва на дете, на изгрева и росата, на цветята и облаците... Кога за последно бе истински щастлив... или ти... да... точно ти... същият, който четеш това, толкова много си погълнат от сивото си ежедневие, че си забравил какво всъщност е чувството, наречено живот... Нима си забравил какво е да си приятел, да си обичан и да обичаш... да плачеш с болките на околните и да споделяш радостите им... да бягаш боса по асфалта... да се радваш на топлия летен дъжд и бялата зимна приказка... усещаш ли... ти... който четеш това, че тези чувства са ни все по-чужди... че Ние... аз и ти... и тя... и той... и всички заедно, се превръщаме в машинизирани роботи, неспособни да обичат и раздават любов... превръщаме се в алчни, жадни за чужда болка "вампири", искащи само да нараняваме и унизяваме другите, без да осъзнаваме как ги нараняваме... Кажи ми ти... да, ти... същият, който четеш това... колко още можеш така... до кога... не е ли време да се променим, докато не е станало вече твърде късно.
© Люби Бурдева Всички права запазени