"И ако Левски беше жив сега..." - така започва една от песните на привържениците на един столичен отбор. По нататък мелодията продължава с абсурдно за мен твърдение, така че нямам намерение да продължа с цитата. Но и тази част ни е достатъчна да се замислим какво би заварил най-обичаният, безспорно и най-възхваляваният българин 137 години след неговата смърт.

Със сигурност той щеше да завари лика си навсякъде - от портрети в министерски кабинети до татуировки върху гърбовете на "националисти". Щеше да срещне името си цитирано в множество речи на историци, политици, общественици и щеше да разбере, че е патрон на множество учебни заведения - висши, среднообразователни и основни; улици, булеварди, стадиони, че дори и на футболен отбор.

Но да погледнем дали ще завари осъществени идеите си 137 години след като е загинал, за да ги осъществи. От мечтата му за "свята и чиста република" като че ли само последната думичка се е превърнала в реалност. И наистина народът придоби достатъчно власт, за да избира накъде да върви страната ни чрез изборите за управляващи - депутати, кметове и президент. Друг е въпросът не са ли едни и същи техните "идеи" и защо имаме тази "привилегия" да ги избираме едва от 20 години насам след 45 годишно прекъсване. Колкото до "свята и чиста", смятам, че фактите сами по себе си говорят - над 1 милион емигранти и малко по-малко новобогаташи, докато средната ни заплата е най-ниска в ЕС и една от най-ниските на Балканския полуостров.

"От каквато и народност да живеят в този наш рай, [те] ще бъдат равноправни с българина във всичко"

Ако погледнем на пръв поглед ще кажем: "Ето, това е изпълнено". И наистина всички, които живеят в България, де юре имат равни с нас българите права - турци, евреи, албанци, руснаци, англичани и пр. Дори има политическа партия с лидер мюсюлманин, която вече 20 години не слиза от върха на политическия ни "елит". Но това е де юре, а де факто как стоят нещата? Ще видим как в Кърджали, ако не знаеш турски, не те наемат почти никъде на работа, ще видим как навлизат все повече чуждестранни фирми и вериги, вместо да се поощрява българската индустрия, ще видим как внасяме плодове и зеленчуци от чужбина при положение, че през 1930 година 80% от населението на държавата е било в селата и селското стопанство е било основен поминък, ще видим и дори как в градския транспорт в София циганите, които наричаме роми, защото било дискриминационно циганин, се возят без билети и контрольорите избягват да ги проверяват.

И ето, оказа се, че и тази кауза, за която се е борил и умрял Васил Иванов Кунчев, не сме дорасли да я осъществим.

Това бяха само 2 от идеите на Апостола и то най-популярните, които, ако не всеки, то по-голямата част от нас българите знаем.

Остава ми само да кажа, че колкото и портрети да закачим, колкото и улици да кръстим, колкото и венци да положим пред паметниците му, не узреем ли и не разберем ли идеите и мисленето на Васил Иванов Кунчев, той просто ще си остане един все по-отдалечен и неразбран за нас герой!