Иван Иванов е гето сноб.
Той не обича да му се бъркат, но винаги можеш да намериш носа му заврян в твоите работи. Иван живее на неасфалтираното начало на някой столичен булевард, но презира в червата си провинциалистите. Никога не е пътувал пò на запад от с. Бобораци, но идеално знае как се изживява „американската мечта” (естествено като цял живот мечтаеш за Америка). Иван е убеден, че кръгът „Мисъл” е мафиотска корупционна организация, която е виновна, че му е ниска заплатата.
Ако се чудите как да го разпознаете в тълпата, просто извикайте: АВАНТА!!! и ако някой се затича към вас с омазана с манджа фланелка, впила се около сочното му шкембе, той е. В тази връзка трябва да споменем, че Иван е изключително привързан към късмета си. Превърнал е в национална игра с олимпийски мащаби „удрянето на келепира”. Късмет е единственото нещо, за което никой, никога не може да му търси отговорност и затова той го обича. Защото Иван мрази да носи отговорност, даже за срамните болести на жена си. Всъщност най-вече за тях.
Ако все пак се съмнявате, че сте намерили вашия Иван Иванов или той упорито отказва да си признае, че е Иван Ивановец, можете да му заговорите за някаква работа, която трябва да свърши. Ако забележите дребни капки пот да лъсват по лицето му, придобило физиономия на агонизираща мишка, а разговорливостта му внезапно премине в недоверчиво пелтечене и уклончиви отговори, значи няма съмнение – той е.
Иван Иванов обитава всички пейки в междублоковите пространства и опушените квартални кръчмета. Обожава климатичните и сетивни условия в купетата с осем места на държавните железници и няма никакви усещания към личното ви пространство.
Иван, обаче, не е лош човек. Иван просто е човек с мечти, който го е страх да мечтае. Освен това го е страх да обича, да вярва и да опитва. Панически, истерично много го е страх. Пък му се иска. Страх го е от провал, който ще затвърди собствените му комплекси пред него самия.
Иван е във война. Тиха, коварна и търпелива война. От най-лошите. Той е във война със самия себе си. Откакто разбра, че може сам да определя границите си, той ги разширява с кръв и пот, без дори да разбира, че го прави и колко скъпо си плаща за това. А някъде дълбоко в себе си усеща, че ако не го направи, неизбежно ще умре – духовно, емоционално, физически, всякак!
Ама не се дават така лесно тия неговите граници – озлобяват го, алкохолизират го, вдетеняват го и го побъркват. И се чуди Иван що пълзи, пък гледа, че другите летят. Кой е виновен? – пита се. Щото Иван, вярно, че мрази да поема отговорности, ама за сметка на това много обича да търси виновници. Това му е другото любимо занимание след келепира. Включва си телевизора и от там някакви други Ивановци се чешат по главите, цъкат с уста като изкуфели бабички и му повтарят едни и същи изречения, но с различна интонация . А Иван всеки път върти щастливо опашка също като кучето, което псуват с мил тон. И чака. Минават година, две, десет... Кво става?!? Нищо не се случва?!? Лошо! Ами сега?
Както във всяко нещо, така и в моя събирателен образ, трябва да оставя искрица надежда. Иначе ще се окажа в позицията на празнословен злобар, какъвто не ща да бъда. И затова си седя и търся надеждата. И продължавам да си седя и да си търся. Накрая установявам, че само си седя. Тя, тая Надежда, май ще вземе да се окаже извънбрачна сестра на Неволята. Тоя сериал дали съм го гледала? Абе, Иване, дай да вземем да спрем да ги викаме и чакаме тия двете и да ходим да си вършим работата, а?
Исках това да е смешно. Някак обаче, усещам, че не ми се получи. Отивам да проверя кой е виновен.
© Петя Янева Всички права запазени