Предадохме го. И днес още предаваме. Всеки ден. Отново и отново. Духът му скита неотмъстен. Българите ги е страх и срам да попитат. И не бива. Защото може да научат истината. А тя е страшна. Нека си остане миналото затлачено и прокълнато. Нека лъжем сами себе си и нека вярваме на лъжите. Така е по-лесно. Нали Ботьов вече го няма? И не може сметка да ни дири. Няма как да попита: „Кой ме уби?”

Бил жив, лежал и пъшкал, потънал в кърви. На Балкана. И самодиви имало...

Дано ги забравят децата тия самодиви! Забранете ги със закон, ако се налага! Да няма и хайдушки песни! Да изчезне войводата! А пък от поета и помен да не остане! Жив никому не е дотрябвал. Даже и мъртвото му тяло ни пречи. Не мислете за Ботьов и не го обичайте. За да не страдате като мен. Аз дълго се рових из книгите и четох за геройство, и за чест, и за мъжество, и за доблест. И всичко кънтеше в разгорещения ми ум като камбана, та накрая не можех да търпя повече и оставих книгите. Отидох самичък на лобното му място. А там видях... една лъжа. И слава нямаше. Нямаше и българщина. Ужасих се. Простете ми, ала сега предавам тоя ужас и на вас. Идете, вижте сами. Проверете. Проверете дали това, което ви казвам, е истина. Ако не е – прокълнете ме! Но ако съм прав - помислете. Помислете на кого пречи Ботьов. Какъв е бил тоя титан, че повече от сто години цяла държава се страхува от истината за неговата смърт? Уж неговата държава. Ако съм прав, търсете бялото му месо по скали, по скали и по орляци. Ако съм прав, тръгнете по пустите пътища на синовната признателност, по които ще ни водят духовете на нашите мъртъвци, на героите, дали живота си в името на великата идея – добруването на милото ни Отечество...

На 17-ти май 1876 г., около два часа следобяд, екзалтираният до крайност в своя патриотизъм слиза на козлодуйския бряг от кораба „Радецки”. По това време цяла Тракия е изгорена. Панагюрище е в пепелища, Батак е изклан. Главата на Бенковски е отрязана и е за турски кашмер. Но ето, иде нов юнак. И тоз юнак ще загине...

За съжаление, както се е случило и по-рано с Хаджи Димитър и Стефан Караджа, почти веднага четата е прихваната и атакувана. Не толкова от редовна турска войска, не и от башибозука, а от черкези, които по това време са истински бич Божи за българите в Подунавието. Разбойници, мръсници и убийци. В тези трудни условия нашите демонстрират завидна дисциплина и организация, та в стегнат и бърз марш се отправят към Враца, като отблъскват всички атаки. На следващия ден, 18-ти май, четата все пак е застигната на височината Милин камък и е принудена да води продължителен бой с противник, който я превъзхожда по численост. Благодарение на добрата си позиция, българите се бранят успешно, а през нощта разкъсват обкръжението. В боя губят около 30 души, убити и пленени, но много по-лошото е, че там, на Милин камък, Ботьов на практика се разделя с всичките си най-близки хора. Това са: Никола Симов – Куруто, знаменосец; Давид Тодоров, много богат търговец и пламенен патриот; поп Сава Катрафилов, истински възрожденски бунтовник; личният приятел на войводата Теофан Раданов (Арует Загрин), наричан още и „руският княз”, а също Мито Цветков, Иваница Данчов, Георги Матев. И най-страшната загуба – родният му брат Кирил. Само можем да тръпнем какво ли е било в душата на поета, оплаквайки безмълвно брата си, когото е мислил за убит (Кирил е заловен от турците жив и оцелява, но Христо не го е знаел). Ще да си е представял как се изправя пред старата им майка. Пред немия укор в очите й. И най-лошото е, че в случая Ботьов наистина е виновен. Защо го е взел със себе си? Какво е очаквал? Какво друго, освен смърт, смърт, смърт? Кирил въобще не е трябвало да влиза в четата. Мястото му е било при Ботьовото семейство, да се грижи за Венета и Иванка. На него е трябвало да ги повери Христо, а не „да се моли на приятелите си да не ги оставят”, както пише в прощалното писмо. Това е една от многото му грешки. Не най-голямата, но най-болезнената.

Така или инак, след сражението при Милин камък Ботьов остава сам. В съмнителната компания на подвойводата Перо Херцеговинеца, типичен харамия, по манталитет не много по-различен от Димитър Общи, който на всичкото отгоре е ранен в крака и трудно ходи. И още на опозорените „апостоли” Никола Обретенов и Георги Апостолов, буквално прогонени отвъд Дунава от Врачанския комитет поради некадърност и други грехове. И на безспорно способния и подготвен Никола Войновски, с когото се очуждават час по час, докато накрая отношенията им стават абсурдни до крайност, както ще видим по-нататък. И това е заради изначалната организационна слабост на Ботевата чета, в която Войновски е на длъжност “военен командир”. Аз не знам да има друг случай, в който на военна част бива назначаван „военен командир”. Такъв би могъл да е начело на въстанал град, какъвто е например Бобеков в Панагюрище. Пък във войската може да има политически офицери като комисарите в Червената армия или ЗКПЧ в нашата от близкото минало. Но в чета военен командир, отделно от войводата, това е изобретение невиждано и нечувано по белия свят. И когато единият е кипящ от емоции поет, а другият – хладнокръвен и обучен войник, няма как да не прехвърчат искри помежду им.

Повтарям и държа на думата: в сражението на Милин камък Ботьов губи всичките си близки и доверени хора, И оттук нататък е все по-разколебан и неуверен. Точно тогава, когато най-много му е нужна сила и хладнокръвие.

На 19-ти май отскубналата се от неприятеля чета бездейства на Колова поляна. Войводата праща хабер на Стоян Заимов във Враца и чака. Чака цял ден. Какво чака? Защо чака? Един Бенковски, с всичките му кусури, на негово място би се втурнал направо в града, би ударил камбаните, би го изгорил, ако трябва, само и само да накара врачани да станат бунтовници, дори и да не искат, насила! Ако Ботьов въобще е имал шанс, то той е бил точно в този ден, на 19-ти май. Цял живот е искал бунт, революция. А е чакал. Революция с чакане не става.

По същото време Войновски провежда обучение на четниците. Оказва се, че мнозина от тях дори не знаят как се стреля. Та трябва „военният командир” тепърва да ги учи. И това е още един безмълвен укор на професионалиста срещу онези, които са изпратили неподготвени хора в безсмислена и самоубийствена мисия.

Тук следва един мътен и удивителен епизод: двамина селяни пристигат при четата с вест, че 200 души въстаници (по други сведения 2000!!!) ги очакват при Косталевския мост. Колкото и невероятно да звучи, всичките комити се вдигнали вкупом, та потеглили към моста. Немедлено. Като стадо. Изглежда ни на войводата, ни на щаба хрумнало, че това може да е турска хитрост и да отведат другарите си в страшни засади, където да ги избият. Така ли се прави? Не противоречи ли това не само на военните правила, но и на обикновения здрав разум? Селяни казали нещо и цялата чета се юрнала... Не е ли по-добре да изпратят някого при този пусти мост да види, да разузнае има ли въстаници, няма ли и чак после всичките?... За щастие, двестате бунтовника се оказали не турска засада, а обикновена „фалшива новина”, както е модерно да се казва днес. Ни турци имало по Косталевския мост, ни българи. „Освен светулките никого нямаше”, свидетелства Никола Обретенов.

Цялата нощ на 19-ти срещу 20-ти май четата се мотала насам-натам и чак при зазоряване войводата най-после осъзнал в каква уязвима позиция сами са се поставили и колко лесно турците биха могли да ги избият на това място. Зарязали моста и с бърз ход се заизкачвали по внушителните стръмнини на Врачанския балкан по пътека близо до село Паволче. Така стигнали кошарите на Димитър Мазната. От него „вземат” 18 агнета (точно това е думата, която обикновено се използва) и започват да ги въртят на чевермета. Да, 18 агнета, а не една овца, както скоро чух по телевизията. Междувременно, около 8 часа сутринта потери и редовна войска се събират в ниското, около същата пътека, по която въстаниците са се качили в балкана. При това положение четата е вдигната по тревога и се изтегля към близките височини на по-добра позиция, понесла със себе си недопечените агнета. Овчарят дотичал запъхтян до войводата и поискал да му платят стоката. Ботьов, казват, се просълзил и възкликнал: „И аз съм дошъл народ да освобождавам!”. Това е причината всеки наш историк и публицист, който поне малко се чувства патриотин, с огнени слова и благородна ярост да е заклеймил Димитър Мазната като предател, родоотстъпник, Юда и „човек безстиден със ниско чело”. Дали е така?

На първо място, нали не мислите, че този овчар е толкова пък чак смел, че да се изправи пред стотина непознати, въоръжени и отчаяни мъже и да им иска пари, ако преди това те не са му ги обещали? Един невъоръжен изнудва сто въоръжени? Бре! Де повече такива овчари да имаше! И ако са обещали, въпросът е защо не са платили предварително, преди да „вземат” агнетата, та се е наложило стопанинът да им напомня? Не е ли това правилното, честното и достойното? Как беше: „За по път маслини, хляб, ябълки – три гроша”... Нещо да ви напомнят тези думички? Едно малко и невзрачно тефтерче. На един Апостол.

Но, хайде, оставете другото, защо са тия драми, защо да не му платят? Пари ли не са имали? Хм... Още в Козлодуй четниците „взели” цяла торба бели пари от местен чорбаджия, които, уж, после захвърлили, защото им било тежко да ги носят. Тук неволно си спомням цветистия разказ на Захари Стоянов за това как отец Кирил упорито не се разделял с парите на Хвърковатата чета по време на трудния преход през Стара планина и как всеки път, когато се подхлъзвал и падал, попът звънял „като сарафски дюген”. Затова ми е трудно да повярвам, че и Ботьовите четници просто са зарязали меджидиите. Че оставя ли българин готови пари току-така? Ще спомена само едно автентично свидетелство - Спас Соколов при залавянето му в село Литаково: „Офицерът взе колкото пари имах и ми повърна портмонето”... Подобни разкази и спомени има десетки. Тоест, пари са имали и никакъв проблем не е било за четата да плати агнетата. Най-малкото от човещина. Запитал ли се е Ботьов какво ще стане с тоя овчарин кога дойдат турците? Ще го колят ли, ще го бесят ли? Ще въртят ли и те безплатни чевермета като четниците? Ей така, за един миг, цял живот разтурен, съсипан. Смислил ли се е някой досега тоя гад Димитър Мазната има ли жена и деца, грижи ли се за стара майка или болен баща? Не. Никой. Важното и страшното е, че поискал бил да му се плати труда. И такъв останал за най-лош и ужасен герой в историята ни. Съдба!..

Авангардът на четата, начело на който е Войновски, тичешком успява навреме да заеме командните височини Камарата и Купена. Под тяхното прикритие останалите им другари с Ботьов достигнат позицията и се подготвят да посрещнат противника. Войводата установява команден пункт на Камарата и там развява знамето. Срещу него са редовните турски войски, които атакуват от Царево ливаде. Черкезите напират от връх Вола и село Паволче. За да им се противопостави, Войновски с част от момчетата заема не само Купена (вдясно от Камарата), но удължава фронта още по-надясно към Околчица, а също и назад, към тила (така позицията придобива Г-образна форма), докато накрая се откъсва от ядрото на четата и се изгубва някъде из планинските клисури между Паволче и Челопек, но така и не допуска неприятелят да нахлуе във фланг или гръб на българите.

От тук нататък все така ще говорим – с понятия като наляво-надясно, напред-назад, нагоре-надолу. Ако започнем да обясняваме по научному – на север, на югозапад, на югоизток, това нищо няма да значи за читателя, само може да го обърка. Пък искаме да е просто и ясно. И всеки да разбере.

През целия този ден, 20 май, четата води бой и не отстъпва ни крачка от позициите си. Не дава нито една жертва. Отблъсква всички атаки. Както и да го погледнем, това е истинска победа, удържана над превъзхождащите противникови части, състоящи се от башибозук, черкези и редовна войска с топове. Истинска победа!

Пирова...

Привечер турската търба дава сигнал за отбой и техните се оттеглят от сражението според мюсюлманския обичай. Прибрали се из селата „да ядат баници, кокошки и яйца”, както отбелязва Никола Обретенов.

Ботьов също заповядал да свият знамето, което гордо се веело над Камарата. Минути по-късно вече е мъртъв. Убит подло и коварно. Какво и как точно се е случило, не знаем и никога няма да сме сигурни. Кой го уби? Кой уби Ботьов? Не знаем, хора! Не знаем, българи.

Не знаем. Но можем да питаме. Длъжни сме да питаме! Има един много важен свидетел. Все този вездесъщ Никола Обретенов. През дългия си живот той неведнъж и дваж разказвал за смъртта на Ботьов, като всяко описание противоречало на предишното и на следващото. А накрая, през 1927-ма година, петдесет лета след събитията (!!!), благоволил да се качи във Врачанския балкан и да посочи на грядущите поколения лобното място на войводата. Без никакво колебание. Забележителна памет, няма спор.

От неговите, повтарям, противоречиви, забъркани и гузни обяснения, българската наука е „изковала” официалната версия за убийството, която звучи по следния начин:

След края на битката, привечер, по здрач, войводата разрешил на момчетата да отидат до близкия Крушовишки извор, защото жаждата ги мъчила цял ден. Той самият изостанал назад по причина, че помагал на Перо Херцеговинеца, който бил ранен в крака и не можел да ходи. С тях били Георги Апостолов и Никола Обретенов. Тези четиримата поседнали да починат до една скаличка, а наблизо били и четниците Сава Пенев и Димитър Тодоров. Тогава Христо се обърнал към другите: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?”. Тук Перо казал: „Ботьов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!” Войводата нищо не отвърнал, но се изправил в целия си ръст да види дали няма някоя опасност за четата. Моментално изгърмяла пушка и Ботьов политнал да падне на гърба си. Обретенов и Апостолов го поели от две страни и докато го сложат на земята, той издъхнал, пронизан в сърцето. Неутешимите му другари разплакани го целунали по челото, прибрали от тялото му всичко, което могло да покаже, че е войвода и тръгнали към извора, оставяйки скъпите му останки на произвола на съдбата. Мнозина от четниците питали: „Къде е войводата?”. „Отиде напред и ний вървим след него”, отговаряли те.

Тая съшита с бели конци история е измислена така, че да оставя няколко внушения:

Първо: Всички вървят заедно в една посока – към извора. Ботьов просто изостанал заради Перо, който не може да ходи.

Второ: Въпреки, че е назад, войводата и за миг не губи визуален контакт със своите, дори и в последния си миг той се изправил „да види дали няма някоя опасност за четата”.

Трето: След смъртта му, неговите другари продължават в нощта героичния си поход из Врачанския балкан.

Това съм учил аз и така съм си представял убийството на Ботьов. И вие това сте учили. Съжалявам, но ВСИЧКО е лъжа! Всички тия писаници по дебелите книги, по учебници и по буквари са лъжа, лъжа, лъжа! Лъжа плитка и глупава, която е много лесна за разобличаване. Просто човек трябва да отиде във Врачанския балкан и да гледа със собствените си очи, а не да вярва на басните на Обретенов.

Моля ви да обърнете внимание на снимка №1. Това е Камарата, гледана от тила на четата. Нито Обретенов, нито другите оцелели четници са счели за нужно да упоменат къде точно е стоял Ботьов по време на сражението, но логично знамето ще да е било на най-високата точка, а командния пункт на войводата - съвсем близо до него. На снимката това е означено с „КП”. Самото лобното място е отбелязано с „Х”. Крушовишкият извор се намира на около 2 километра надясно. Сами виждате какъв е единственият нормален маршрут на Ботьов: да слезе от високото в падината Йолковица и после да продължи надясно към извора (червената стрелка на снимката). Обаче, според Обретенов и противно на всякаква логика, Ботеов, заедно с куцащия Перо, не е тръгнал към извора, а завил точно в обратната посока, като по някаква причина вървял поне половин километър, за да стигне до въпросната скаличка, където е бил убит. Лудост невероятна и безумна! Единственият начин Ботьов все пак да стигне до тая скаличка е представен със синята стрелка. Тоест, трябва да се е спуснал от височината право надолу в падината. Но това би означавало, че войводата е стоял на крайния ляв фланг на сражението като пълен фигурант, без никаква възможност да командва, защото от такава позиция няма видимост надясно, към фронта по Камарата, а пък за Купена и Околчица да не говорим. И така сме принудени да повярваме на едно от двете: или Ботьов се е крил яко заец през цялото време на битката, или Обретенов лъже. Трета възможност просто няма.

Нека сега преминем към следващата приказка: „Войводата нищо не отвърнал, но се изправил в целия си ръст да види дали няма някоя опасност за четата”. На снимка №2 е показана гледната точка на Ботьов към Крушовишкия извор. Както се казва, думите са излишни. Но дори и да приемем, че по негово време цялата Йолковица е била гола, без вейка и шумка, дори и войводата да е имал око на орел и бухал едновременно, той пак не би могъл нищо да види. Защо? Заради снимка №3. Правена е от Околчица. Вдясно се вижда характерният скален венец на връх Вола. В центъра е Купена, а със стрелката е показано приблизителното място на Крушовишкия извор. Защо приблизителното, ще стане ясно по-нататък. Съвсем в края на зрителното поле е част от Камарата, а лобното място на Ботьов в падината Йолковица е на около километър още по-наляво. При това положение, нужно ли е да се обяснява защо Ботьов просто няма как да види „дали няма някоя опасност за четата” при Крушовишкия извор? В мига на смъртта си поетът е далече, далече от своята вярна дружина. Тази трагедия все ми напомня за един забравен стих:

„Лежа самотен, неподвижен, а раната струи без спир.

Ни глас далечни, нито ближен,

а само облаци – покрови висят над необятна шир.

Ах, кой ще ме зарови?...”

Кой ще ме зарови?

И войводата останал незаровен. За вечен срам. Мой. И ваш. Ето думите на Обретенов: „Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която гора беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли. Понеже нощта беше вече настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме.”

Едно на ръка, че самият Обретенов признава как около Крушовишкия извор е гъста гора и Ботьов не би имал възможност от Йолковица да се изправи и „да види дали няма някоя опасност за четата”. Друго е страшно. Голата и гнусна истина, че като се напоили, нашите герои просто легнали да спят по склоновете на Околчица. Докато изоставеното и осквернено тяло на войводата им бавно изстивало. Само на два километра от тях! Някак трудно е за нормален човек да възприеме този позор и затова обикновено той се премълчава. Историята изобилства от примери, когато войници дни и седмици в най-трудни условия са носили със себе си тялото на убития началник и това никога не е било геройство, а съвсем естествен дълг. Не забравяйте, на нашите никой не е пречил. Имали са цяла нощ. Турците били в селата „да ядат баници, кокошки и яйца”. Спокойно са могли да измият тялото на падналия си вожд и командир и с него да тръгнат или за Сърбия, или за Панагюрище. Или пък, ако толкова чак са изнемощели, да го погребат, преди да се пръснат из балкана. Стотина души били. Сто, не един! По веднъж да забият ножа си в каменистата пръст на Йолковица, пак са щели да направят гроб за Ботьов! Че да не му режат турците главата и да я разнасят из кърища и по сокаци. Но не би! Те просто спали. Защото изморени били.

А къде е Войновски, военният командир, ще попитате. Питам и аз. Отговорът, който ни дават Обретенов и историците е, че той „се загубил”. Как може да се загуби, що за глупост е това?! През този ден четата и за миг не е обградена, тилът ѝ е здрав и сигурен. Нищо не е пречило на военния командир и войводата постоянно да разменят съобщения по куриери. Не само това, длъжни били да държат връзка, щом са поели отговорност за толкова хора. Ала Войновски просто отсъства от цялата драма. Хубаво, през деня бой, бъркотия, откъснал се от четата. А след това? След боя? Къде е бил след боя? Няма го. Но защо го няма, не е ли най-естествен стремежът да се върне при войводата, да обсъдят и решат какво ще правят нататък? За Бога, ако не друго, поне жаден не е ли бил, не го ли е теглело и него към тоя Крушовишки извор? Хора, хора, има тук нещо скрито, замазано, нередно и срамно, за което никой не ще да говори. Дано се забрави. Дано се размине някак.

Още един от безкрайните български ужаси.

Но човек винаги се утешава. Както казва Малкият принц.

Времето лети и лекува. Освободила се България. Оказало се, че Ботьов е много удобен да го зашиеш на знамето, да го закачиш на ревера, да го изтипосаш на портрет, па да го турнеш някъде над тебе си. Защото българите обичали Христо. Чисто и искрено. Прехласвали се по гениалните му стихове. Опиянявала ги славата на хайдутин и бунтовник. Това добре, ала мръсната истина за убийството на Ботьов отведнъж станала много, много опасна. Че тука твърде силно любим и мразим. Шампиони сме по мразене. Мразим дълго, напоително и диво. И разбере ли народът как точно е ликвидиран войводата, не се знае де ще избие гневът през дебелата му българска глава. Само ще псува властта ли? Или, пази Боже, ще търси сметка от разни политици и управници? Не бива така! По-добре да измислим някакъв черкезин снайперист, дето от засада улучил Ботьов право в сърцето. По здрач. По мръкнало. Един куршум! И готово... Всичките ни проблеми – решени са. Не е ли чудесно някой друг да е виновен, а нашите Обретеновци и Апостоловци да са чисти и пречисти? Бива ли да казваме на децата, че сами убиваме героите си? На това ли да ги учим в училище?

Истината се оказала некоректна политически. И вредна за светлите народни идеали. Затова се захванала държавата да крие, замазва, фалшифицира онова, което станало при Камарата, Вола и Йолковица. Но понеже е държава, правила всичко глупаво, нескопосано и некадърно. Така и до днес. Не вярвате? Струва ви се преувеличено? Съмнявате се, че държавната политика е да се лъже и маже за Ботйовата смърт? Тогава просто идете във Врачанския балкан и там ще намерите доказателства колкото искате, даже и повече от необходимото.

Ще започнем с най-драстичния пример. Снимка №4. Информационна табела. Новичка, модерна. Която гласи: „Тук, на връх Камарата, над падината Йолковица (...) загива гениалният поет и революционер Христо Ботев”. Да ми го е разказал някой, повярвал не бих. Но видях с очите си. То е все едно да курдисаш на булевард „Витоша” билборд с думите: „Тук, на Черни връх, над град София...”. Обръщам се към онзи незнаен технолог, монтирал въпросната табела на мястото, където е убит Ботьов: Не те ли е срам, приятелю? Не те ли е грях? Да четеш можеш ли? Или си сляп, та не виждаш, че тая табела не стои „на връх Камарата”, а в ниското под него и не е „над падината Йолковица”, а в самата падина?

Мислите, че е случайно, че е станала досадна грешка? Не. Случайно не е. Нарочно е поставена тая табела с фалшивия надпис, за да се внуши на туристите, че войводата е убит горе, на върха. Иначе всеки би се запитал що е дирил той долу в джендема на Йолковица, че тъкмо там да намери смъртта си. Далеч, далеч от Околчица и Крушовишкия извор, където уж отивал. Каква работа е имал Ботйов в Йолковица? Той никаква, но верните му другари са имали. Да го отвлекат настрана, та по-лесно да го затрият. Обърнете внимание, даже и на самата скаличка, която маркира лобното място, не пише нещо като „Тук беше убит Ботев”, а съвсем неопределеното „Сбъдна се пророчеството твое. Жив си ти”. Случайно ли е? Не е случайно. Простете ми за повторението, ала тоя въпрос още много пъти ще си го задаваме.

Сега обърнете внимание на снимка №5. Отляво виждате карта на боя от 20-ти май 1876-та. Солидна, каменна, която стои до паметника на Околчица. Отдясно е пак същата карта, само че изработена наскоро и поставена на историческата пътека. Прави ли ви впечатление как на лявата карта Йолковица е силно изнесена наляво и надолу, възможно най-далече от Камарата и лобното място, абсолютно некоректно географски? Сравнете я с дясната. Случайна грешка? Незабелязана от никого досега? Не, не е случайна, съвсем умишлена е. А целта е много проста – да се внуши, че Ботьов е загинал в началото на Йолковица, че той и неговите убийци, пардон, другари, въобще не са навлизали дълбоко навътре в усойната падина, както всъщност е било според свидетелството на Обретенов. Да не си личи колко са се отдалечили от Крушовишкия извор и четата.

Този извор, ах този извор! Вярвате или не, в 21-ви век той се оказва таен, свещен и недостъпен за непосветените. Като тракийско светилище на Дионисий преди две хиляди години. Че и повече. Даже негова снимка е трудно да се издири. Опитайте в Гугъл. Е, намерихте ли? Не? Защо ли? Дали е случайно? Аз говорих с местни жители и те направо ми казаха хич и да не се опитвам да го търся. Обрасъл бил с тръни и храсти и до него достъп няма. Имало някога, когато пасяли говеда наоколо, вече не. Няма пътеки, няма паметни знаци, няма спирка на движението „По стъпките на Ботевата чета”, нищо няма. Просто няма. Пустош. Пустиня. Въпреки, че много българи биха искали да го знаят тоя исторически извор, да го видят. Да се снимат и да отпият водица. Защото тъкмо към него уж погледнал войводата в смъртния си час. На една от фамозните табели точно така пише: „По време на разговора Ботев станал да види четата, която се изтегляла към близкия Крушовишки извор”. Запитайте се, читатели и слушатели, роде български, 140 години минаха, как пък на един учен, на един историк, географ, геодезист не му хрумна простичката идея да измери точно колко близък е Крушовишкият извор до лобното място в Йолковица? Как армията не го направи? Или врачанският кмет поне? Какво значи „близо”, колко е това близо? Петстотин метра? Километър? Два километра? Повече? Няма такава информация. Нито в дебелите книги, нито в интернет, нито на самото място. Никъде. При всичките ни дронове, сателити, лазери и какво ли още не, изворът си остава просто „близък”, както преди сто и толкова години. Крачка напред не сме мръднали! Случайно ли е? Не е случайно. Защото по различен начин би изглеждала табела, която ни казва: „По време на разговора Ботев станал да види четата, който се отдалечила през два баира, на километър и половина, та отишла при Крушовишкия извор”. Нали? Такова нещо обаче никой няма да позволи. Никога. Ето това наричам аз „стратегия на опостушаването”. Колкото по-безвестен и изоставен е тоя извор, толкова по-добре. Колкото повече тръни и драки около него, толкова по-добре. Да се не види. Да се не знае. За да лъжем по-добре. За да разправяме глупости на доверчивите българи. А те да вярват. Че как иначе? Колцина биха се мушили из шубраците да проверяват сами близък ли е наистина „близкият Крушовишки извор”?

Тази стратегия на опостушаването с пълна сила е приложена и над хижа Околчица. Хижа изоставена и разграбена, както лаконично ни съобщава един сайт. Защо е изоставена? Защо е разграбена? Това ли ни е уважението към паметта на героите? Така ли ги почитаме? Като грабим, както и турчин не е грабил? Сигурен съм какво ще е оправданието – „няма пари”. Че колко пък толкова пари са нужни за една хижа? Дали ежегодните пукотевици и салтанати около Втори юни не струват повече от поддръжката й? А и всички вие – президенти, министри, кметове излязохте ли пред народа си, казахте ли му: „Аман-заман, пари трябват за Ботевата хижа, пък няма откъде...”? За всякакви глупости имате пари, а за войводата нямате. Изоставена... разграбена... Пфу!

Пак ще задам моя си въпрос – случайно ли е? Не е случайно. Колкото по-малко хора се качват горе, толкова по-малък шанс има някой да осъзнае на какви глупости ни учат. Че ни заблуждават нагло и безцеремонно. И да потърси сметка. На лъжците. На престъпниците. И знаете ли кое е най-тъжно в цялата история - не варварският погром, а че самото място е великолепно. Тихо. Чисто. Живописно. С безбожно красиви гледки от върха. И с хубав асфалтов път от Челопек. Но съдено му било да остане безвидно и пусто. Като всяко местопрестъпление.

Самият път също е интересен. Почти веднага над Челопек, докато меандрите му се вият из планината, срещате паметник, на който пише, че тук е убит Перо Херцеговинеца. А до Вола и Околчица има осем-девет километра. Все по тоя път, хубавия. Нека сега видим какво казва Обретенов за смъртта на Херцеговинеца:

„...Тук (в гората над Крушовишкия извор, б.м. А.А) превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли. Понеже нощта беше вече настъпила и ние бяхме много уморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме (…) Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато заемахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето”.

А ето и свидетелството на Димитър Тодоров-Димитрото: „Усилията им да се съединят с Войновски отишли напразно. Въпреки че цяла нощ скитали из планината, не могли да го намерят. На 21-ви май осъмнали в Челопешката кория. При изгряването на слънцето черкезите отново ги нападнали. При първото им изгърмяване паднал убит Перо”.

Излиза, че според Обретенов Херцеговинеца е убит при Околчица, а според Димитрото – над Челопек, където е паметникът му днес. Парадоксална ситуация – вярваме на Никола Обретенов за смъртта на Ботйов, а за Перо не му вярваме. Не е ли забавно? Кога Обретенов казва истината и кога лъже? Но да оставим това, то е дреболия. Аз за друго си мисля: Разстоянието от Йолковица до Челопешката кория хич не е малко, особено по урви и кози пътеки. Даже и за здрав човек. Всеки, който е ходил, знае. Ще рече, раната на Перо май не е била толкова сериозна, колкото ни уверява Обретенов. Как беше:

„...(Ботьов) изостанал назад по причина, че помагал на Перо Херцеговинеца, който бил ранен в крака и не можел да ходи”.

А се оказва, че този същият Перо, който уж не може да ходи, през нощта някак е успял да стигне чак до Челопек. Ашколсун! Железен мъж! И мисля още: при стотина четника, при тая вярна мина-дружина, нямаше ли поне двама юнаци, които да понесат Перо на гръб, а са го оставили да се мъчи и никой освен Ботьов не се е намерил да му помага? Каква сцена - войводата самичък крепи ранения подвойвода, а четниците им безгрижно са ги зарязали и препускат към извора като говеда по водопой. На това ли трябва да вярваме? Аз не бих...

Sapienti sat. За умния казаното е достатъчно.

Не е достатъчно!

За Ботьов не е достатъчно. Още имам за казване. Още нещо, което не мога да премълча. И не бива. Това е историята за тялото. Какво се е случило с него? Къде е погребан Христо?

По отношение на неприятния въпрос къде сме погребали националните си герои ние имаме устойчиво изграден стереотип на оправдаване, в който ключовата дума е „тайно”.

Тялото на Левски е свалено от бесилката и тайно погребано в „Света Петка”. Главата на Бенковски е тайно погребана в околностите на София. Тялото му - и то тайно погребано. Първо при Костина, а после в тетевенската църква “Всех Светих”. Същото и с Ботйов. Побили главата на поета посред мегдана във Враца. Като престояла няколко дни, турците я хвърлили в реката. А от там била извадена и погребана. Тайно. Ами тялото? И то така – тайно погребано от овчаря бай Вълко. Да се чуди човек каква е тази тайнственост. Защо е нужна? Турците може да са всякакви, но не са дирили сметка за погребване на комити. Победеният враг не е враг. Например главите на десетима Ботеви четници съвсем явно са намерили покой в село Скравена. И досега са там. Тодор Каблешков също явно е погребан. И Найден Попстоянов. И Васил Петлешков. А виж – Левски, Бенковски и Ботьов – толкова тайно, че никой не знае гробовете им. Човек се пита – имат ли? Имат ли гробове въобще или са ги яли вълци, лисици?

Що се отнася до тялото на Христо – три са възможните сценарии. Ни повече, ни по-малко. Първо да е пренесен някъде – например в манастира „Света Троица” до Челопек, както се говори. Второ – да е заровен в самата Йолковица. Трето – че Ботьов просто е изтлял без гроб и могила, умит от дъждове и гален от ветрища. Ще рече - има голяма вероятност костите му и досега да са под Камарата и Купена. Търсил ли ги е някой? Не е. Сто години има наука в България и археолозите ни с похвално усърдие ровят из римски вили и праисторически селища за парчета от грънци и ръждясали ножове, но никой досега не е организирал разкопки в Йолковица. Защо ли? Ах, да – няма пари. Това ще е причината. Немотия. Хубаво, за разкопки пари няма. Но не може ли някой да организира поне едно елементарно проучване с металотърсач по билото на Камарата, Купена и Околчица? Тъй като турските куршуми още са там, в земята, би могло прецизно да се очертае бойната линия на четата. А където има най-много куршуми – там очевидно е командният пункт на войводата, веднага отпада нуждата да гадаем по този въпрос, както правя и аз. Толкова лесно и просто. И още, помните ли стиха: „Дано ми найдат пушката, пушката, майко, сабята...”. Кой знае, може пък и да стане. Във всеки случай, заслужава си да опитаме. Ако някой има желание. Бил той Археологически институт, бил той Исторически факултет, катедра Археология, бил Врачански музей, бил кой бил. Но науката не ще да рови в Йолковица. Че току-виж намерила нещо. А не бива. Как беше онази дума – „омерта”. Сговор за всеобщо мълчание. Да мълчим. Нищо, че всички знаем. Да оставим наивните българи да се щурат из пущинаците сред табелите ни. Да им гръмнем по един фишек на площада в началото на юни. Да пуснем сирените. И нека си пеят „Козлодуйски бряг, бум!”

Имам една мечта. Дано се роди мъдър държавник в България. Такъв, който осъзнава, че не е страшно да признаем сами пред себе си, че убихме войводата. Христо ще ни прости. А истината ще ни направи свободни. Не в убийството е позорът, а в това страхливо снишаване, мишкуване и лъготене на дребно, с което се занимаваме повече от век. Да потулим някак работата. Да ни отмине горчивата чаша. Е, няма да отмине. Нас чака. Все някога ще трябва да я изпием. Цялата. И колкото по-рано, толкова по-добре.

Накрая отново ще се обърна към археолозите. Потърсете костите на Ботьов в Йолковица. Моля ви.

P.S. Не успях да кача снимките. Ако някой се заинтересува от тях, с удоволствие бих му ги изпратил.