Беше ранен следобeд. Слънчево, приятно за разходка време.

Една побеляла старица чакаше на края на тротоара. Надяваше се да намалее потока от коли. За съжаление това не ставаше.

Тя направи крачка. Слезе от тротоара, но видя, че не може да мине. Забързано, колкото я държаха краката, бабата се върна обратно на тротоара. След малко опита отново, но пак без успех.

Колите летяха, хората бързаха, никой дори не я поглеждаше, а тя не успяваше да стигне до отсрещния тротоар, въпреки желанието ù. Старицата неуверено спусна отново крака и опита да тръгне. В този момент до нея застана едно голямо, черно куче. Тя се сви страхливо. За нея това беше бездомно животно. Обикновено на такива им казват „помияри”. Тя направи крачка встрани и реши да опита отново, може би с мисълта да се отдалечи от непознатото за нея животно. Кучето сякаш само това чакаше. Тя правеше крачка, кучето също. Следваше я на всяка стъпка.

Стигнаха средата на платното. Животното сякаш знаеше, че по другото платно колите се движат в обратна посока. То обърна глава към колите и започна да лае силно, така че шофьорите смутено забавиха движение. Всички чуха, че има нещо и трябва да обърнат внимание и да карат внимателно. Жената побърза да стигне отсрещния тротоар. Като стигна, обърна глава назад. В погледа ù се четеше мълчалива благодарност.

Кучето вече се отдалечаваше.

То беше изпълнило задачата си!