Края на март.
Вървя по моите елховски улици и пиейки живителните сокове на слънцето, си спомням за първото напъпило вече дръвче.
Да, няма място за съмнения: пролет е.
И...
Един афиш привлича вниманието ми.
Моноспектакъл?!
“18ч., 23март 2005г. Юбилеен моноспектакъл на Вела Попова, читалище “Развитие” – чета отново и отново аз и кимам.
Присъствието е задължително.
Защото не всеки ден се случва да се развихри на сцената фурията Вела Попова, нали?
С нетърпение очаквам спектакъла.
И ето – най-сетне настъпва двадесет и трети.
15 минути преди началото на представлението малкия салон на читалището вече се пука по шевовете. Столовете не достигат, нареждат още, но пак не един и двама остават прави.
“Пролет е...”, отеква гласът на водещата Рада Гинчева, а аз неволно поглеждам цветята върху скута си.
Карамфилите, привързани с бяла панделка, спокойно очакват да бъдат поднесени.
Но представлението тепърва започва, сепвам се аз и се надигам от мястото си, за да видя юбилярката, която разказва увлекателно. За своя дебют на сцената. За своя живот. За театъра в кръвта ù. За актрисата в нея. За десетките роли, оставили трайна следа в културния живот на градчето ни.
Замислям се.
Половин век на сцена е страшно много, щом неумолимо времето си тече, а прашинките в пясъчния му часовник отброяват не само миговете, в които сме били щастливи.
“Младостта е състояние на духа.”, философски отбелязва Вела и залата избухва в аплодисменти, очаквайки тазвечерните ù превъплъщения.
Защото Чудомировите герои са многопластови, ярки и запомнящи се.
А Вела с неподправен чар влиза в кожите на своите героини.
Прегърбената на две бабичка захвърля бастуна си, за да отстъпи място на мадам Фроса, чиито очи шарят на вси страни в киносалона, а малко по-късно, от мадам Фроса няма и следа. Капелата е заменена от кордела, а актрисата ни представя един “урок по история”.
“Не съм от тях, как Сийке.”, заявява гордо следващата ù героиня и продължава да си вре носа в хорските работи.
Усмихвам се.
Значи това било да дадеш душа на своя герой и да задишаш с него.
С неговите чувства, с неговите радости и болки...
Усмихвам се отново, макар че ми е малко тъжно.
Като всичко хубаво, и този моноспектакъл има край.
Тогава идва ред на признанието на публиката под формата на букети цветя.
И Вела Попова получава букети от ръководството на читалище “Развитие”, от режисьора Стойчо Стойчев, от свои колеги и приятели.
А групата за стари градски песни “О, спомняте ли си, госпожо?” с ръководител Руска Попова и Кичка Панайотова от градския битов хор за обработен фолклор я поздравяват с песни.
- Отправените погледи в началото сковават,
но впускаш се след туй в игра.
И толкова приятно става –
на думите си вдъхнал ти душа. – изричам аз и ù поднасям и своите карамфили.
А заедно с тях – и преклонението си пред самобитния ù талант.
Радвай ни още дълги години, Вела!
П.п.Написах тази статия още на 25.03.2005 г., след спектакъла и макар да знам, че ТИ, който четеш тази статия не познаваш нашата елховска Вела, искам да ти кажа, че тя е Човек, отдаден на сцената и си струва да знаеш за нея. Защото 50 години на сцена въобще не са малко...
Благодаря, че я прочете!
© Мария Гюзелева Всички права запазени