Изпратих четиридесет разказа с предложение за издаване на сборник. И получих рецензия.
                     А, и отказ, разбира се, под нея.

                        ЗА РАЗКАЗИТЕ НА ЛЮБОМИР НИКОЛОВ

          Не зная доколко могат да бъдат наречени разкази нещата на Любомир Николов. Някои от тях са наброски, някакви кратички размисли, други са малко по-обемни. Интересното е, че точно разказването в тях ги прави не-разкази. Вижда се, че на автора не му е трудно да пише. Обаче трудното за него е да каже. Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани. Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже.

            “Старият учител не бе толкова стар. Хората го обичаха и сигурно затова му слагаха пред името “бай”. Това караше внуците му да мислят колко много време има, докато стигнат неговите години. Дядо им, отрано станал пенсионер, ги беше научил да четат и пишат далеч преди да тръгнат на училище. Израснаха с книгите, понякога дори игрите на двора не им се виждаха така интересни. А колко се радваха, когато младият им чичо ги водеше из центъра. Шоколад или кино, ги питаше той и накрая получаваха и двете, каквото и да си бяха избрали”. (“Апартаментът”)

          Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател. Когато решиш, че най-сетне си попаднал на нещо свежо и оригинално, авторът бърза да те потопи в нищото. Мисля, че не е този начинът да се направи добра литература. Мисля също така, че пред Любомир Николов все още седи възможността да напише добри неща. Трябва само да го пожелае истински, а не да превръща книгите се в пособие по всичкология. Той има дарба, която обаче не е в развитие. Ако се харесва такъв, няма проблем, и Нарцис се е харесвал. Видял съм много писатели, които са се давили в думите си. Надявам се г-н Николов да надмогне това и да напише добрите си разкази.

     Н.З.

                 Първо да попитам, той постарал ли се е да прочете нещо от шестте разказа, които са публикувани в книжка 9-10/ 2009 и 3-4/2010 на списание "Пламък". Не вярвам.
              Спрял се е на разказа " Апартаментът". Цитирам мнението на Н.З.
              "Ето, така разказва Любомир Николов. Непретенциозно, спокойно, равно, наистина разказва. Вероятно всичко това е случило се, истинско и твърде съкровено за автора. Но въпросът е доколко то би било съкровено за читателя. Когато авторът не излиза от малкия си свят, той няма как да влезе в големия. Тук е проблемът на Любомир Николов. И художеството няма значение или просто губи смисъла си в тази атмосфера на безпроблемност. Звученето е тривиално, слогът е тъй познат, сив и неразличим. Няма го другият, различният, работещият със словото писател."
                     СВЕТЪТ на три поколения, живяли в един апартамент Н.З. нарича това "малкия свят". На него това не му е нужно, той търси "Големия" свят, интересно ми е какво разбира под това, света на мутрите, на фолкзвездите, на лъжовната жертвоготовност за идеите на Партията ли, защото по-голямата част от живота си Н.З. е живял под нейното ръководство, несъмнено.
                    "Доста фриволно употребява писатели и заглавия, разбира се перифразирани."
                      Дали Н.З. знае смисъла на думата "фриволно" , много се съмнявам. И по това, че един разказ е кръстен по подобие на разказа "Джени, жена по природа", това ли му дава право да прави такива  заключения.  Георги Господинов в романа си "Обикновен роман" не само цитира известни имена, а и цели пасажи от произведенията им. Не, че това ме е впечатлило, напротив.
                      "Превръща книгите си в подобие по всичкология".
                        Най-интересния коментар. Може би Н.З. е очаквал класифициран, логичен и научнообоснован подбор на теми и заглавия, рамкирани и одобрени от БДСтандарт.
               "Забележима е липсата на идея, и не защото нещата са кратки и многобройни, а защото по принцип не е наясно какво и иска ли въобще да каже."   Друга част от рецензията.
                   Браво бе, господин рецензенте. Значи трябва да има увод, развръзка и заключение, така ли? Да сте чували нещо за късия разказ. За вас това навярно е "наброска" (егати чуждицата) , или пък кратички размисли.                     
                  
   Е, не всеки може да е с гениално творчество като Вас, господин Н.З.