Всеки ден виждам едни хора, които сякаш не съществуват. Те са просто сенки, изплуващи в сивотата на делника и стопяващи се при появата на всеки луксозен блясък. Те пазаруват в магазина, където работя. Купуват си само от най-намаления и стар хляб, взимат от най-евтините сирена и колбаси и рядко си купуват нещо повече. После се прибират в мухлясалите си жилища и оплакват изгубените си дни. Котките само танцуват и разговарят с тях.
Грозното й чене се разтваря и отхапва гноясал живот. На печката свири компот. Подритват я красиви, крокодилски обуща. И удар над нея кат' гръм се спуща. По са невзрачни от мъртви врабчета. А на следващия ден се повтаря същото. Така е, докато добрият Дядо Господ не си ги прибере. А после къде ли ще отидат те?
Измършавели, мръсни лица, проскубани, мазни коси, изтънели, пропукани кости. Подути стомаси, изхвръкнали скули.
Пред мен се реят сякаш призрачни ангели с бели крила. Но защо да са бели? Моите са сиви. Преди 70 години са се случили неща, от които ме побиват ...