Да бъдеш редактор на един малък училищен вестник като „Зелен домат“, се оказа по-трудно, отколкото изглежда. Редакторското място носи със себе си един куп отговорности, които са неочаквано тежки за крехките рамене на младото поколение. Като заемаща водеща позиция в екипа, последиците от решенията относно това, какво да бъде или да не бъде публикувано, се стоварват върху мен и аз стоя твърдо зад всяка една дума, която е написана във вестника.

От самото си създаване „Зелен домат“ е продукт на будните творчески умове на учениците на Английската. Може би нашите преподаватели все още помнят революционния първи брой от преди 15 години, внесъл огромен смут из учителските среди със своите „скандални“ статии. Ситуацията донякъде наподобява днешната – макар поднесена изключително хумористично, истината винаги боли. Истината такава, каквато я виждаме ние, учениците. Истината такава, каквато е. Неудобна.

Българската журналистика често бива осмивана и наричана „продажна“.Свободата на словото е мираж за повечето родни журналисти, защото техните репортажи показват нещата, които е по-добре да останат скрити. Наистина ли обаче трябва да крием „мръсните си ризи“, да мълчим и да чакаме тихомълком някаква промяна? Аз не мисля така. Грешките трябва да бъдат посочвани – без злоба, а критиката не бива да бъде приемана като обида. Защото човек се обижда тогава, когато знае, че в казаното има поне едно малко зрънце истина.

Публикацията „100 признака, че учиш в Английската…“ от предходния брой стана причина много от нашите преподаватели да се почувстват оскърбени, макар че тя изцяло беше съставена от забавни случки от ежедневния училищен живот и шеги, които всички ученици си разменят из коридорите. Аз не откривам нищо кой знае колко обидно в публикуваното, въпреки че то беше сметнато за неподходящо за публично издание като „Зелен домат“. Може би е допусната грешка в избирането на признаци, които да бъдат изложени във вестника, макар че всеки от тях е реално съществуващ случай, предаван от поколение на поколение. А „Зелен домат“ – това е вестникът на учениците, вестникът, който показва нашата гледна точка за живота.

Задавам си въпроса кое всъщност е „подходящо“ и кое „неподходящо“ за публикуване в „Зелен домат“ и кой определя това. Гледните точки на преподавателите и учениците се разминават напълно… очевидно. Като вестник, пък макар и училищен, „Зелен домат“ трябва да показва и двете, защото някъде по средата е истината. А ние искаме и трябва да искаме истината – грозната истина, ужасяващата истина, обидната истина. А не онази, която е угодна и допустима. Не онази, която се харесва и която не боли. Защото тя е лъжа.

Мълчанието на агнетата не е нещо, в които бих искала да участвам. Днес ще мълчим в училище, за да запазим имиджа му на елитна гимназия, утре ще мълчим в университета, защото ще се страхуваме от отмъщението на професорите, а вдругиден… Е, тогава ще сме свикнали да мълчим. Да се преструваме, че всичко е идеално, че всичко ни харесва, че няма нищо, което трябва да бъде променено. Ще се отричаме от вярванията си, защото те не са удобни за някого и защото така сме научени. Ще бъдем такива, каквито сме днес – едно мълчаливо стадо овце, вървящо по добре утъпкания от висшестоящите път. Лесният начин, начинът, по който постъпват страхливците. Но този път води към мрачните дълбини на упадъка и на посредствеността. Системата претопява онези, които имат желание да се борят, да вървят нагоре, орязва крилете на орлите, стремящи се да постигнат нещо по-добро, защото орелът не се нуждае от пъдар, лети свободно, докато овцете мълчат и тихичко пристъпват натам, накъдето са насочени…

Никой от нас не желае да чете за „птички и пчелички“, когато наоколо има толкова много неща, които се нуждаят от промяна. Никой от нас не желае да затваря очите си, вместо да даде гласност на несъгласието си със заобикалящия го свят. Първа английска езикова гимназия е елитно училище и ние сме длъжни да запазваме авторитета на гимназията, но нашият дълг към родината и към нас самите ни задължава да казваме истината, макар да е болезнена. Само и единствено с посочване на недостатъците на Английската, с градивна критика нашето училище ще върви напред и ще продължава да бъде на челните места, и то напълно заслужено.

Не ме разбирайте погрешно, гимназията не е лоша и ние оценяваме всичко, което ни дава. Уважаваме труда на учителите и опитите на ръководството да се създаде една по-добра среда за обучение. Просто това не е достатъчно. Чия е вината, аз не се наемам да кажа. Може би виновни са хората, може би просто системата е сбъркана. Може би вина имат дори самите ученици. Обучението в България не е на ниво и това е обществена тайна, още едно нещо, което всеки знае, но за което никой не говори. Още една истина, която е по-добре да бъде скрита някъде в ъгъла.

Но „Зелен домат“ ще търси истината. Няма да се поколебае да критикува, когато сметне за нужно, нито пък ще премълчи, когато види някоя нередност. Всеки има право на свое мнение, което да изразява свободно – както учениците, така и учителите. Ние ви приканваме – вас, нашите читатели – било то учащи или преподаващи, да споделяте вашите възгледи с нас. Ако, случайно или не, попаднете под прицела на нашата критика, не се чувствайте обидени или наранени – ние правим това за доброто на гимназията. Грешките и недостатъците трябва да бъдат премахвани, а за целта не трябва да бъдат скрити зад красиви, но лъжовни думи. Промяната ще настъпи тогава, когато се изправяме пред фактите, независимо дали ни харесват или не. Ние, учениците на Английската, сме бъдещето на България и аз не желая да бъдем дресирани за мълчаливи и смирени овце, а да бъдем обучавани да сме елитът на държавата, да бъде благоприятствано и дори насърчавано изграждането на силни характери, които не се страхуват да кажат, че „царят е гол“ и активно да участват в положителното развитие на обществения и политическия живот на страната. Това е замисълът на Първа АЕГ, това е и нейното призвание. Имиджът на елитните гимназии, каквато е Английската, трябва да бъде непропукваем – това, което е на повърхността, да отразява случващото се вътре. Вярвам, че ние нямаме нужда от розови очила, а да погледнем истината в лицето. Истината такава, каквато е. Неудобна, грозна. Но все пак истина…