Изола. Ударението пада на "И". "Л"-то се изговаря меко, но не чак да стане "ля". Допреди две седмици изобщо не подозирах, че ще го посетя това малко градче в Словения.
Допреди две седмици дори не знаех, че съществува. И когато ми се обади моят приятел, доцент Х., и ме попита: "Свободна ли си от 25-ти до 27-ми?", а аз бодро казах "Да", той радостно възкликна: "Значи ти ще отидеш в Изола от името на нашата Асоциация!". В мозъка ми запрещракаха съществени въпроси от рода на "ама сигурно струва маса пари", но той ме прекъсна: "Разходите ги поемат англичаните. Ще ти препратя имейла".
Имаш ли представа как се организира за два дни едно такова пътуване? Да се купят набързо самолетни билети и то за полет, който по възможност да е през деня. Да се намери по интернет евентуално автобус от летището. Да се запази хотел... Ако не бяха доцент Х. и Даря (словенка, която се занимаваше с организацията), щях да съм се отказала, още като разбрах, че билетът за самолета струва над 700 евра. Все пак, първо трябваше да направя разходите, а едва по-късно щяха да ми ги възстановят.
И ето ме, сам-сама на летището, чакайки полета за Мюнхен на Луфтханза. Крайната ми цел - Триест. Да, Триест е в Италия, но се оказа, че е по-близо до Изола, отколкото столицата на Словения Любляна. На Мюнхенското летище са поставили на определени места за безплатно ползване кафемашини и машини с топла вода за чай. Включително и с канички с мляко. И с богат набор от безплатни вестници - уви, повечето на немски, но и един-два на английски. Изтърпях някак тричасовото чакане, а след него полетът от Мюнхен до Триест беше за по-малко от час.
Даря беше изпратила такси на летището - един голям джип. Беше ме успокоила, че нямало да ми излезе повече от 80 евра. Както си му е редът, шофьорът - едър млад мъж с бръсната глава, държеше табелка с името ми. Учуди се, че имам само една раница багаж - нищо работа.
Местните наричат Триесткото летище Ронче. Предположих, че това е име на градче, недалече от самия Триест. В действителност до Триест пътувахме цял час. При това - по магистрала. Прекрасна широка магистрала с черни широки ленти (излишно е да казвам - без дупки), с прясно боядисана бяла маркировка. От време на време магистралата минаваше под огромни аркади на мостове, вероятно от времето на Великата Римска Империя. Километражът така бясно се въртеше, отчитайки сметката в евро, че леко се уплаших, да не стигине до 200 евра. Внезапно шофьорът спря апарата за отчитане и го закова на 70.
В колата се поразговорих с младежа. Той ми каза, че това е област, в която хората учат и двата езика - и италиански, и словенски. Надписите също са на двата езика. Попитах го дали има много туристи в Изола. Той каза, че сезонът приключил, защото от първи септември децата тръгват на училище.
В хотела пристигнахме по мръкнало. Жената на рецепцията беше изключително любезна и усмихната. По-възрастна от мен, русолява. Самата стая в хотела - нищо особено, освен че имаше огромен плазмен телевизор, за какъвто отдавна си мечтая. Проснах се на огромното легло, придърпвайки около себе си всички налични възглавници и съм заспала. Посред нощ само напипах дистанционното и загасих телевизора.
Събудих се по моя си вътрешен часовник - един час по-рано от местното време. Не се бях сетила предната вечер да отворя капаците на външните щори и си мислех, че вън денят току що започва, но като разтворих прозорците, пред мен се откри една много оживена пристанищна улица. Толкова много яхти, спрени току под прозорците ми, а също и докъдето поглед стига навътре в морето! Гора от бели мачти. Палмови дървета, стройно подредени по крайбрежната улица. И изобилие от розови и червени цветя. Включително и от всеки от прозорците на хотела, в който бях.
Закуската, естествено - на шведска маса, изобилстваше от южни плодове - праскови, ананаси, пъпеши, ягоди (!), круши, смокини... Имаше и специален кът с "екологична" закуска - прясно изцеден сок от моркови и целина и обелени семки. Спомних си, че дъщеря ми ми беше казала, че в Германия например със семки хранят единствено канарчетата. Така им бил казал учителят.
След закуската се разходих покрай пристанището. Множество кафенета, вероятно пълни през туристическия сезон, сега бяха празни. Само тук-таме някой консумираше сладолед на сянка под тентите, разположен в удобните столове. Търсех автогарата, но автогара нямаше. Автобусът спираше някъде в центъра, а като се има предвид, че градът беше много малък, лесно го намерих. Там бяха още и пощата и един туристически киоск, в който такива като мен могат да си резервират хотел или да да си купят билети за автобус.