Всяка тоталитарна държава има своите особености. Типичен пример за това е страната на съветите, където древната игра, наречена шахмат, е издигната в ранг на държавна политика. Началото на създаването на съветската шахматна империя е положено от видния държавен, партиен и военен деец Николай Криленко /1885 – 1938г./, който оглавява създадената през 1924г. всесъюзна шахматно-шашечна секция към Висшия съвет за физическа култура на СССР и я ръководи в продължение на цели 13 години (вж. [1], с.661 и [2], с.212).

    Трябва да се отбележи, че шахматът лежи на границата между спорта, науката и изкуството, явявайки се същевременно пробен камък за човешкия интелект, което го превръща във феномен на културното и научно развитие, удобен за пропагандиране и манифестиране мощта на тоталитарната държава в духовната сфера. Вероятно това обстоятелство е станало първопричина в СССР той да бъде поставен на пиедестал още повече, че и в предболшевишка Русия също се е ползвал със завидна популярност. Достатъчно е да бъдат припомнени такива големи шахматни дарования като: Петров, Шиферс, Яниш, Шумов, Урусови и гениалните Чигорин и Алехин. Впрочем последният от тях може да бъде разглеждан като предтеча на шахматното десиденство. Силно алергичен към болшевизма той емигрира през 1921г. във Франция, ставайки впоследствие първия и единствен френски световен шампион.

      За това как е вървяло съзиждането на шах-империята, интересен пасаж откриваме в [3], с.8-9: „Шахматы стали неотъемлемой частью новой культуры. Мы приглашали таких прославленных гроссмейстеров, как Эмануил Ласкер и Хосе Капабланка чтобы учиться у них”.

     Следва да се отбележи, че легендарното в шаха име Капабланка принадлежи на третия световен шампион, а не по-малко известното име Ласкер – на втория. Впрочем Ласкер, особено тачен от самия Алберт Айнщайн като „един от най-интересните хора, с които съм се запознавал през последните години” (цитирано по [4], с.24, в превод от [5] /очевидно това изказване на Айнщайн е от 1952г., тъй като се съдържа в предговора на [5]/), е всестранно надарена личност. Той е доктор по философия и математика (в последната оставя теорема на свое име). Като ползващ се с огромен международен авторитет, е бил привлекателен за целите на съветската пропаганда. Обстоятелството,че е немски евреин става причина да му бъде предложено политическо убежище в СССР през 1936г., което той приема и активно се включва в шахматния живот на Москва. За разлика от нашумелия италиански ядрен физик Бруно Понтекорво (/1913 -1993г./, вж. [1], с.1039), който „доброволно” през 1950г. остава да работи в страната на съветите до края на дните си, Ласкер е по-трудно приспособим към болшевизма и през 1937г. се преселва в САЩ.

     Според авторитетното и пророческо мнение на Капабланка [3], с.9 : „мастера СССР растут на основе прекрасно организованной школы шахматного искусства. Будущее, а может быть уже и настоящее принадлежит им по праву”. Така са положени основите на това, което следва да бъде наречено съветска шахматна интелигенция. Играта на шах се превръща в масово и повсеместно движение, сред което съзираме и имената Флор и Лилиентал, първият чех, а вторият унгарец, също световно известни като съветски шахматисти. Москва и Ленинград стават най-големите шах-форуми в света, а редица крупни международни турнири очертават хегемонията на съветската шахматна школа. Тя става явна в средата на 30-е години на миналия век, подготвяйки почвата, от която като гъби никнат съветските световни шампиони: Ботвиник, Смислов, Тал, Петросян, Спаски, Карпов, Каспаров. Достига апогей през 1970г. в Белград и през 1984г. в Лондон, когато в т.нар. „мачове на столетието” съветският сборен побеждава отбора на останалия шахматен свят.

    Шахматният инкубатор бълва високо ерудирани представители на съветската шахматна интелигенция, но налага и стриктни ограничения. Талантите трябва да носят клеймото на системата и стриктно да й се подчиняват. Онези, които искат да бъдат изключения нямат място под шахматното слънце. Може би първата сериозна шахматна жертва е естонският гросмайстор Паул Керес. През 1948г. господарите от Кремъл, вероятно по политически съображения, предпочитат първият съветски световен шампион да бъде Михаил Ботвиник. За „вечно сребърния” Керес остава утехата на мълчаливия протест. Следващите две жертви системата взима не без помощта на Роберт Фишер – гениален американски шахматист, предизвикал обширни полемики. През 1970г., след като той разгромява с шокиращото 6:0 талантливия ленинградски гросмайстор Марк Тайманов, в багажа на последния службите за сигурност от летището „откриват” инкриминирания роман на А.Солженицин „Архипелаг Гулаг”. Това слага началото на края на кариерата на шахматиста. Сходна по сюжет, но с хепиенд, е съдбата на Борис Спаски – 10-ят световен шампион. Кремъл не е склонен да му прости загубата на короната от Фишер в Рейкиявик през 1972г. Подобно на Алехин и той намира спасително убежище във Франция, а уреждането на този въпрос е предмет на личен разговор на Митеран с Брежнев при посещение на френския президент в Москва.

     Най-видният съветски шахматен дисидент безусловно е Виктор Лвович Корчной (роден 1931г.). През 1974г. той губи претендентски мач  за световната корона срещу един от лидерите на комсола в СССР – руснакът Анатолий Карпов. Оспорил честността на двубоя с твърдението, че е бил тероризиран по време на мача от службите за сигурност, а Карпов е предпочетен пред него заради това, че като по-млад е по-перспективен противник на Фишер, както и заради изрядната си комунистическа биография, Корчной е низвергнат от системата и заставен да емигрира. Името му е заличено от шахматните ръководства. Използва се добре познат сценарий приложен след смъртта на Лаврентий Павлович Берия, когато името на последния е премахнато в последвалите енциклопедични издания, а на притежателите на предишните изпращали лист с данни за Берингово море и с указание да бъде залепен върху написаното за Берия. Изключително интересен цитат откриваме в автобиографичната книга на Корчной [6] на с.115. В превод той гласи така (оригиналния текст привеждаме след литературата към статията): „Имаше няколко основни афери изфабрикувани от КГБ. Няколко от тях са в следвоенните години. Прогресивно мислещите бяха елиминирани, както и прогресивните лидери на всякакъв пост... Като известен популяризатор на шаха, ми беше отказана възможността да пиша шахматни статии или да се появявам по телевизията. Апартаментът ми беше подслушван (следен) и спрях да получавам чуждестранни пощенски пратки, особено английски и югославски списания”.

    През 1978г. в Багио (Филипините) се провежда „мачът на истината” за званието световен шампион (с регламент до 6 победи от неограничен брой партии) между 47-годишния Корчной и с 20 години по-младия и назначен служебно за 12-и световен шампион (след отказа на Фишер да защитава титлата си) Карпов. Мачът има и политически характер – твърденията на дисидента поставят на карта честта на съветската комунистическа държава. По тази причина за щаба на Карпов са мобилизирани 300 придружаващи лица, между които 70 елитни гросмайстори, медицински и друг обслужващ персонал. Три контейнера са необходими за пренасяне на целия багаж. Като личен психолог на шампиона е командирован професор Владимир Зухар – ученик на знаменития екстрасенс и хипнотизатор Волф Месинг, използван и от Сталин. Грижите полагани за Карпов по време на мача са изключителни, а на с.120 в [3] четем: „...тренеры расходдятся по своим номерам. Каждый из них еще долго будет сидеть один на один с отложеной позицией. Выискывая малейшие шансы. А два професора дождутся, пока заснет Карпов, и когда в его номере погаснет ночник вздохнут облегченно”.

    Чудото в този мач не се случва, макар че е на път да стане. При резултат 5:2 за Карпов  Корчной изравнява, но губи с 6:5. Лично Брежнев раздава високи ордени на победителите. А те наистина са твърде много! А изводът? Той се налага от само себе си. Един самотен представител на интелигенцията е способен да се бори успешно ( в интелектуален план) с цялата съветска шахматна империя. Сталиновата теза, че няма незаменими личности в конкретния случай търпи провал.

    Перипетиите свързани с мача в Багио Корчной описва в мемориална книга със странно, но справедливо заглавие „Антишах в Багио” (в превод от английски).

    Истински театър на абсурда демонстрират мачовете за световната титла между Карпов и Каспаров. Последният се самоохарактеризира чрез заглавие на автобиографичната си книга „Дете на промяната” (в превод от английски). Първият – най-грандиозен мач между двамата именити съперници е предшестван от Омиров сценарий на шахматния Олимп. Зад Каспаров непоклатимо стоят „боговете” от ЦК на КПСС – Гейдар Алиев – сънародник на претендента и Яковлев – идеолог на перестройката. Зад Карпов са твърдолинейните комунисти от висшия ешелон на властта в Кремъл. И тук са замесени службите за сигурност на съветската държава, ала този път и двата лагера разполагат с хипнотизатори – срещу Зухар Каспаров изправя своя парапсихолог Дадашев. Впоследствие последният приписва изцяло на себе си успеха на младия шахматист. Но и тук най-важен е изводът. А той гласи: Дори при наличие на невероятен талант, интилигентът може да разчита на успех в тоталитарното общество, само когато разполага с високи покровители, но и тогава няма сто процентна надеждност, че този успех е гарантиран!

ЛИТЕРАТУРА:

[1] Советский энциклопедическиий словарь., М., 1987.

[2] Шахматна енциклопедия., София, 1989.

[3] Кикнадзе,А. Тогда в Багио (Документальная поесть)., Московский рабочий, 1981.

[4] Ванштейн, Б. Мыслитель., М., 1981.

[5] Hannak, J. Emanuel Lasker. Biographie eines Schachweltmeisters., Berlin, 1952.

[6] Korchnoi, V. Chess is my life., B.T.Batsford Ltd., London, 1977.

“…But the intelligentsia, which in the past made up a great part of the city’s population, was mercilessly exterminated – in 1937, and also before and after (...Но интелигенцията, която в миналото е съставлявала главната част от градското население /има се предвид Ленинград – бел. прев/, бе  безжалостно изтребвана през 1937г., а също преди и след това). There were several major “affairs” fabricated by KGB, a couple of them in the post-war years. Progressive thinking was eliminated, as were the progressive leaders in any post…

As a well-known popularizer of chess, I was denied the opportunity to write chess articles, or to appear on television. My flat was bugged, and I ceased to receive post from abroad, especially English and Yugoslav magazines…”

                                        Младен Василев – Мисана

    
 Бел. на автора: Статията е написана през 1990г. и не е публикувана.