25.03.2008 г., 22:50 ч.

Слепите ние, днешните ние 

  Журналистика » Други
2368 0 1
5 мин за четене
 

Слепите ние, днешните ние

 

Не бива да отричаме неоспоримо верни истини за живота си. Не бива да приемаме черните неща за бели, само, за да си вярваме, че така живеем по-добре. Още повече не бива да се опитваме да ги пребоядисаме в по-лицеприятен цвят за нас. Не бива да се стремим, към неща, които са недостижими, а да отминаваме  с лека ръка същественото по пътя си нагоре. Или надолу? Не съм много убедена накъде всъщност отиваме, ако изобщо се движим...

Ние, всички хора на този свят, толкова еднакви и толкова различни един от друг, сме станали неспособни да видим истинското, да разпознаем стойностното и да се борим за наистина същественото в кратките си животи. Сега обаче се питам - защо е станало така? Защо вече няма значение какъв човек си, а само какво си постигнал? И под "постигнал" не се разбира щастлив, спокоен и добър човек, а единствено се разбира богат. Парите са станали единственото стойностно нещо в този свят. И всички - дори и ти, се стремят към тях и нищо няма значение вече. Нито хората, нито природата, нито чувствата. Нищо. В това сме се превърнали самите ние.

С този начин на мислене сме успели да обвържем всеки един аспект от съществуването си с пари и материални притежания. Това ни прави слепи. Слепи сме за чувствата на другите, за техните права и нужди. Слепи сме за морала, който би било добре да спазваме. Слепи сме за любовта и приятелството. Слепи сме за лъжите. Толкова сме свикнали да бъдем слепи, че едва ли има някаква надежда някога пак да прогледнем.

Смятаме хора, които сме срещнали преди 5 минути за наши приятели, наричаме ги наши близки, а истинските ни близки трябва да се примиряват с пренебрежителното ни отношение. Нараняваме най-близките си като си изкарваме върху тях насъбралото се напрежение от трудните ни дни. Не сме там, където трябва, а още по-малко - когато трябва. В такъв случай - къде сме? Бих казала - никъде... или поне натам сме се запътили, бавно, но сигурно...
Но един ден това би трябвало да се промени. Нали така е в живота - спадове, след тях - възходи? Тогава, в този преломен момент, ние ще спрем да бъдем слепи. Но дори и да прогледнем, дори да отворим душите си, дори да пуснем и един малък лъч светлина в нас, какво ще видим? Ще бъдем ли доволни от това? Ще бъдем ли спокойни или ще чувстваме срам?

Ще се събудим един ден, ще отворим очи, но те пак ще бъдат слепи. Докато не стане чудо. Чудото, което ни трябва. Ще излезем навън и ще тръгнем по прашните улици. Ще срещаме хора, които още ще бъдат слепи. Ще срещаме хора, забравили уроците, на които всички са ни учили - да бъдем добри, да бъдем съвестни, да бъдем честни. Всеки, който видим, ще бъде или момиче, лишено от всякакъв морал; момиче, загърбило достойнството си и раздало душата и тялото си на другите; или момче, приело пороците на днешния ден, приело момичето без морал, приело всичко лошо в живота си, приело всичко грешно. Ще срещнем жени, загърбили грижите към децата си в стремеж към професионално издигане, загърбили мъжете си в стремеж към сексуално удовлетворение, загърбили домовете си в стремеж към търсене на новото. Ще срещаме и мъже, треперейки над идеята, че парите са всичко и правейки каквото е възможно, за да имат повече пари. Мъже, посветени в изкуството да мислят единствено за изгодата от нещо, мъже, желаещи да бъдат сами.

И всички тези хора ще водят животите си по един и същи начин - мислейки сякаш са сами в света, сякаш само те единствени съществуват и са в центъра на обезценения ни живот. Ние ще ги виждаме и ще ни е срам от тази гледка, но няма да имаме право да ги съдим, защото самите ние сме такива. Такива сме били и вчера, такива сме в днешния ден и такива ще бъдем дълго време занапред.

Осъзнали тази печална истина, която досега ревностно отхвърляме и отказваме да приемем, накъде ще продължим. Какво следва да направим?

Вероятно срамът от видяното ще бъде голям. Вероятно някои от нас няма да са достатъчно силни да приемат всичко това и ще паднат в борбата към истината. Понеже това трябва да направим - да се борим светлината, истината и доброто да се съживят. Трябва да се опитаме да възродим притихналите останки на честност и доброта в нас, защото аз вярвам, че те не за загубени безвъзвратно. Може би не всичко е загубено, просто трябва да сме единни и да вярваме, че можем да се променим. Че можем да променим света и да го направим по-добър. Нека се опитаме отново да запалим лъча на надеждата в нас, да отворим вратите си за голямото семейство на любовта, добротата, честността, лоялността и състраданието. Само трябва да се опитаме всички ние да сме такива, със себе си и с останалите. Да се стараем не да отминаваме просещия бездомник с презрителен поглед, а да му дадем малко пари, и много утеха и надежда. Не да гледаме с недоверие към непознатия, а да приемем, че има поне малка вероятност той да не иска да ни излъже или нарани. Нека накараме близките ни да ни простят за сълзите, униженията и острите думи. Нека склоним глава и признаем грешките си. Нека поискаме прошка. Нека се научим да бъдем хора и да се държим като такива с останалите, а защо не и със самите себе си.
Може би това, за което се надявам, е прекалено трудно за нашето поколение. Може би всички ние няма да се справим с това, дори и да осъзнаем колко сме слепи. Но поне ще знаем как сме стигнали до тук и вярвам, че всеки, който си даде сметка колко верни са думите ми, поне децата си ще научи да бъдат хора. Защото може би за някои от нас е вече късно да се променят. Може би ще е по-лесно да завършат земния си път по начина, по който досега са живели. А може би точно те ще ни поведат по пътя към истината, по пътя към светлината.
Аз реших за себе си. Реших да се опитам да бъда по-добър човек, по-добър приятел, по-добра дъщеря. Реших да следвам законите на човечността и да отварям очите си широко. Толкова широко, че да мога да виждам. Толкова широко, че да не съм сляпа за хората около мен, за самата себе си. Ще се опитам да оценявам всичко и всички по достойнства, а не по придобивки. Ще съм състрадателна. Ще съм честна. Ще съм добра и единствено няма да бъда сляпа.
Дори да не успея, поне ще съм опитала. Такъв искам да е моя живот от сега нататък. И нека в него има само светлина. Само истина.
Дано за всички нас е така. Трябва само да поискаме. Трябва само да осъзнаем. Трябва да прогледнем.

 ... И сега, слепи ли сте още?... Поне малко се надявам да виждаме вече...

© Виктория Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мисля,че темата е разгърната като цяло много добре!Даже бих казал отлично!Бих допълнил само,че за съжаление хората избират да бъдат "слепи" поради много причини.Най-простата е,че така е просто по-лесно.Лесно е да не разбираш хората,дане обичаш,да цениш само материалното,а духовните ценности са трудни за разбиране.За тях се иска по-голямо усилие не е като да направиш поредната далавера.Дано да има повече хора,които правят избора на авторката!
Предложения
: ??:??