Клоуните са интересни хора. Силно зависими от своята публика, основната им цел е да я забавляват, използвайки различни остроумни закачки, забавни хиперболи и изобщо все неща, които вроденото чувство за хумор би превърнало в усмивка и искрен смях.

Много е важно къде ще срещнеш тези представители на нетрадиционната форма на забавление. Не вярвам да се развеселите особено при една директна среща късно вечер. Най-много да развиете фобия към тях.

Бързахме към Софийски, че закъснявахме с уговорка и не ни се искаше да бъдем чакани. Пътят ни минаваше през Витошка. Не живея от много време в София, но съм минавал през различните и състояния – есенна Витошка, скована от студ Витошка, озарена от пролетно слънце, с капеща и оттичаща се навсякъде вода Витошка. Сега минавахме през лятната такава и тя ми се стори най-приятна. Не защото лятото ми е любимия сезон и всички хора с които се разминавах бяха олицетворение на времето. Не. Беше заради безкрайният поток от оскъдно облечени красиви – понякога не чаак толкова оскъдно облечени, понякога не чак толкова красиви – момичета. Непрестанен конвейер от плът. Ах, лятна Витошка.

Някъде по средата на лентата стоеше един доста дебело облечен за средната температура на въздуха господин. Носеше раиран зелено-бял гащеризон (напред Берое) с най-дълбоките джобове в които спокойно можеше да побере малък тихоокеански атол, бели износени маратонки, червена риза под гащеризона, червен нос и черно бомбе. Нямаше перука, но все пак бе ясно – клоун. Номерът му започваше след секунди.

„Дръпни се и гледай” – предвидливо ме посъветва спътника ми, запознат с репертуара му. Докато заема странична позиция и скръстя удобно ръце, шоуто бе започнало. Откриващия номер – прекрасна имитация на изкуствено надутата походка на минаващата батка. Манякът така и не забеляза, че клоунът го имитираше. Следващата „жертва” бе красиво момиче, говорещо по телефона. Клоунът изтича до нея, хвана я под ръка и продължи така няколко метра, достатъчно, за да я накара силно да се изненада и да се разсмее. Пусна я и продължи с всеки следващ – направи каска на велосипедиста, който бързаше незнайно за къде, сви балон на малкото момиче, организира състезание между две майки и количките им, опита да се здрависа с разминаващия го костюмар. Да, опита. Младежът явно много бързаше, та не му отдели никакво време. Дори не се усмихна. Нищо, дано усмивката му го чака там където отиваше. И така цели десет минути този господин, облечен в дрехи, които силно вярвам му създаваха дискомфорт раздаваше смях.

Закъснявахме, закъснявахме… Трябваше да продължим. По пътя си към Софийски се чудех дали е вярна приказката за края на работния ден на клоуна. Следващия път ще го попитам.

Много е важно къде ще го срещнеш. Много е важно и вие да го срещнете.