Charles Bukowski

a smile to remember
 
we had goldfish and they circled around and around
in the bowl on the table near the heavy drapes
covering the picture window and
my mother, always smiling, wanting us all
to be happy, told me, "be happy Henry!"
and she was right: it's better to be happy if you
can
but my father continued to beat her and me several times a week while
raging inside his 6-foot-two frame because he couldn't
understand what was attacking him from within.

my mother, poor fish,
wanting to be happy, beaten two or three times a
week, telling me to be happy: "Henry, smile!
why don't you ever smile?"

and then she would smile, to show me how, and it was the
saddest smile I ever saw

one day the goldfish died, all five of them,
they floated on the water, on their sides, their
eyes still open,
and when my father got home he threw them to the cat
there on the kitchen floor and we watched as my mother
smiled



Чарлс Буковски

Усмивка, която да помниш

ние имахме златни рибки, те обикаляха
аквариума на масата, сложен до завесите,
които скриваха прозореца и
майка ми, тя винаги се усмихваше, искаше
всички да бъдем щастливи, ми каза: "Хенри, бъди щастлив!"
тя беше права - по-добре е да си щастлив, ако можеш
но баща ми продължаваше да я пребива, а и мен, няколко пъти седмично
докато яростта го гризеше отвътре, защото той не знаеше
какво му става

майка ми, бедната рибка,
искаше да бъде щастлива, пребивана два или три пъти
седмично, казваше ми да бъда щастлив: "Усмихни се, Хенри!
Защо никога не се усмихваш?"

и после тя се усмихваше, за да ми покаже как трябва да стане и това беше най-тъжната усмивка, която съм виждал

един ден златните рибки умряха, всичките пет
те се носеха настрани по водата, а очите им още бяха отворени
и когато баща ми се прибра ги хвърли на котката
която лежеше на кухненския под и ние гледахме
как майка ми се усмихва