Йохан Волфганг фон Гьоте
Чувах как сърцето ми бие в тишината.
Бях направил всичко, което обещах.
Вечерта се спускаше вече към земята
и зад планините пропълзя нощта.
В рокля от мъгла дъб до мен стоеше,
важен и натруфен като великан,
а от храсталака мракът ни следеше,
от безброй очички черни изтъкан.
В облаци над хълма бледата Луна
светеше тъй жалко в онази нощ гореща.
Ветровете тихо пърхаха с крила
и покрай ушите ми свиреха зловещо.
Хиляди чудовища раждаха се нощем,
ала смело чаках аз, радостен и свеж.
Във вените ми огън бушуваше все още,
а сърцето пареше като жарава в пещ.
Гледах те и сладка радост ме обгърна,
нежният ти поглед ме окова тогава.
Моето сърце ти с любов прегърна
и дъхът ми твой да бъде подобава!
Розово обагрен, вятър те погали,
а в лице любимо нежност бе стаена.
Боже, тези силни трепети едва ли
са заслуга, точно за мене отредена.
Сутрешният слънчев лъч ни изненада
и сърцето сви се, като пред раздяла.
В твоите целувки - ах, каква наслада,
но в очите влага от мъка наболяла!
Тръгнах. Ти стоеше, гледаше в земята,
а лицето мило беше насълзено.
В щастие превръща любовта жената,
Боже мой, когато тя е споделена!
Превод от немски: Зоя Господинова
23.04.2018г.
© Zoya Mitrusheva Всички права запазени