Filled with sorrow...
Bleak inner self touched by pride,
Devoured by solitude, still wrapped in time.
Flowing pain...
Holding myself back in suspicion...
And lingering in the dust...
The dust of my abandoned remains.
Killed with the dagger of life...!
Such an exquisite pride in my suffering...
Alone, all alone with the emotional
Streams of my soul...
So real, so pure... yet i'm left aside
Entangled in fear... without hope.
Raped by the light of the world...
Scorned, left behind and broken down...
I am truly left alone,
But somehow... just somehow
It feels like my loneliness is a victory
Over the self-delusion of joy... and happiness.
My heart beats faster,
The anguish becomes clearer
And my misanthropic view gets stronger.
Living in the shadows...
So proud of being the one,
But desperate...
So desperate for a helping hand.
Do I really want to live this life?
I have a thousand reasons to die,
And many millions of tears to cry... in silence.
The human plague has emtied my life,
And I curse the day I was born... to this world!
Still, no-one else I ever want to be...
And no-one else I intend to be...
'cause no-one else I was meant to be!
I need, I want, I long for my retribution...
I need, I want, I yearn for my retribution...
I want my retribution... I want it now!
Unity; a gathering of open wounds,
Of dark... of dark clean spirits...
What a dream... what a dream so distant!
Why should I... why should I be alone
When I love... when I love my brotherhood?
Shall I die... shall I die to be free
When I cry... when I cry in silence...
So please let me die in silence...
Oh my god, let me die in silence!
Draconian - Плача на тишината
Изпълнена със тъга,
студена и празна, докосната от гордостта, душа,
погълната от самотата и разкъсвана от времето -
изпълвам се със болка!
Отдръпвам се със подозрение,
и се спирам във прахта...
Прахта на отдавна забравените ми останки,
убит с Камата на Живота...!
Сам, напълно сам срещу писъците
на душата ми, толкова истински,
толкова чисти.. и все още съм отхвърлен в страх,
изгубил всякаква надежда!
Наистина останах сам,
но някак си, не знам как,
чувствам, че самотата ми е победа
върху самозаблудата на радостта... и щастието!
Сърцето ми бие по-бързо,
мъката се прояснява
и омразата към хората нараства!
Живеейки в сенките,
толкова горд от това да бъда единствен,
но отчаян,
толкова отчаян за малко помощ...
Дали наистина искам да живея по този начин?
Имам хиляди причини да умра,
и много повече сълзи да плача... (в тишината.)
Хората разбиха живота ми,
и проклинам деня в който се родих... (на този свят)
Но не, аз не искам да бъда никой друг...
И няма да бъда никой друг...
Защото не ми е писано да бъда друг!
Трябва ми, желая го, бленувам го - моето възмездие,
трябва ми, желая го, копнея за моето възмездие,
искам си възмездието... ИСКАМ ГО СЕГА!
Събраните кървящи рани
на мрачните, на мрачните ясни духове...
Каква мечта, толкова далечна!
Защо трябва, защо да бъда сам,
когато обичам, обичам братството си?
Трябва ли да умра, да умра за да съм свободен,
и когато плача, но все без глас?
Така че, позволи ми да умра в тишината!
Господи, остави ме да умра в тишината!
© Линту Всички права запазени