ЕЛА НА СЕБЕ СИ

        (превод от сръбски)

Изсекла си ме от вятъра и от брезови стъпки, в жълтата река си ме захвърлила

и само съхна, като обесен на въже. Ръцете ми са топли и е възпален гръбнакът ми,

в огледалото цвета на твоите очи го няма – те са само в паметта ми.

Болката е безкрайна.

Замесвам хляб и го пека във фурната, покривам го с твоите копринени рокли,

които си оставила онази нощ, когато отседна с приятелката си

и ми каза: „Пих кафе, а ти си сметаната, която ме радва.

Сега отиди и направи нещо, но не тъчи със своето чевръсто тяло в моя двор, защото

то вече няма да носи слънцето на всеки три дни през октомври, както е било досега.ˮ

В момента държиш жар птицата в скута си и си крадец в чуждо легло,

дърпаш завесите от друг балкон, тъй като ти мене си ме изтръгнала,

гнездиш големите си гърди в друго гърне,

усмихваш се с новия си полугол воин, покрил с палто външния си вид,

на тъмно, без отопление, докато преследвате кенгура при угасени свещи.

Аз искам да ви кълват птици изпод черните ви очила,

за да можете в съзнанието си да чуете нещастните ми песни.

Мисля да ти отговоря на повикванията по телефона с усмивка: „Мила,

кафето е заключено!ˮ, докато в ръцете си държа сметаната за някоя нова любима,

с опашка от звезден прах и с очи, които те водят; с която да къпя своето черно,

напарфюмирано тяло.

Ще ти отговоря по телефона с усмивка и радостно,

вместо да ти пиша това глупаво писмо, да преглъщам слюнката си и да клюмам.

Ти се криеш, но докато те обичам в паметта си,

аз никога няма да мога да дойда на себе си отново

и затова казвам: „Желанието и мислите ми не може да отнеме никой!ˮ.

ДОЋИ К СЕБИ

             Аутор: (Љиљана Фијат, Р. Србија)

Исецкала си ме од ветра и брезових корака, у жуту си ме реку бацила,

па сад венем и, к’о обешен конопац, грејем руке и упаљену кичму

у огледалу боје твојих очију које ми недостају; само по сећању.

Бол је непресушан.

Замесио сам хлеб и печем га у фуруни, ложим твоје свилене хаљине

које си оставила оне ноћи када си одселила код другог драгана

и рекла ми: „Попила сам кафу, а ти си био шлаг, који ме је радовао.

Сад иди, ради нешто, и не плети своје чврсто тело у мом дворишту,

јер нећемо више рађати сунце сваког трећег дана у октобру, као до сада.“

У времену садашњем држиш жар птицу у крилу

и гегаш се у туђем кревету, на туђем балкону шириш завесе,

пошто си мене очерупала, гнездиш своје велике сисе над туђим лонцем.

Церекаш се са својим новим ратником полугола, покривена његовим шињелом,

у мраку, без грејања, док јурите кенгуре, пошто угасите свећу.

Ја желим да вас птице кљуцају испод црних наочара

и да вам се у главама чују песме невеселе.

Маштам да ти одговарам на телефон с осмехом: „Драга,

посуда за кафу је закључана“, док у кристалним чашама држим шлаг

за неку нову вољену са репом од звездане прашине и очима водиље,

и с којом купам своје чађаво тело, напарфемисано.

Замишљам да ти одговарам на телефон са смехом и радошћу,

уместо што ти пишем ово блесаво писмо, гутам слине, укљуван.

Ти жмуриш док те љубим, у сећању, тако далеком,

од ког доћи к себи нећу никада више и

кажем: “Жељу и мисао ми не може узети нико“