ЕПИЛОГ

Според мен, пътят към смисъла на живота, ми беше показан нагледно от Рада, когато ме беше помолила да доплувам с нея до камъните с мидите и рапаните. Първоначално се опасявах да плувам с нея, тъй като разстоянието до камъните беше голямо, а да плувам добре не умеех. И това беше страх не животински, а страх, основан на знанията и на логическите преценки. Страх, приравнен към предпазливост. Опасно е – значи не трябва така да се постъпва. Но Рада в този момент заяви, че ние плуваме именно заради този страх. Аз хвърлих предизвикателство на този страх, но попаднах в друга клопка – безразсъдството. Безразсъдството, необладаващо способност за ВЕДАНЕ* (*ведане – знанието, което идва отвътре, и дава увереност, бел. прев.) е способно да доведе човека до смъртта. Не бива веднага да се отхвърлят логиката и знанията. Само те обезпечват на човека възможност за оцеляване. 
Тогава аз се надявах на Рада, и тя, както ми се струваше тогава, беше поела отговорността за моята постъпка върху себе си. Трябва да се отчете като заслуга на Рада - тя ме предупреди, че се заблуждавам, мислейки по този начин, и ме върна към бдителността, която бях вече загубил. Обаче, пълно осъзнаване на това, което ми предстоеше аз все още нямах. Влязох във водата с очакване за приятно прекарване на времето. Целта я виждах, и това бяха камъните, до които трябваше да стигнем. Като че виждах пътя, и пътят беше права линия до камъните. Всичко изглеждаше изключително просто до момента, когато започнах своето движение към целта. И още в началото на движението разбрах колко илюзорни са всички тези представи: пътят не е права линия, пътят е борба със себе си и, преди всичко със своя разум. Целта не са камъните в далечината, а - победата над тези качества в себе си, които не позволяват да се стигне до края на избрания път. Доплувах до камъните. Отдалече те бяха привлекателни, заляти със слънце, олицетворяваха отстраненост, и независимост. Когато обаче доплувах до тях почувствах студа на пронизващия вятър. А и самият път не се оказа толкова предсказуем. Аз не прецених силите си, но това се оказа път към победата. В един момент разумът напусна съзнанието ми, и аз започнах да ВЕДАМ, ведането ми позволи да извърша тези действия, които не ми позволиха да загина.
 

 * **
Някъде в Индийския океан, на неголям остров живее племето Маккени. Живеят, независимо от това, че огромната вълна буквално смете тяхното селце от лицето на земята. Но как останаха те живи, кой ги предупреди за надвисналата над тях опасност? Мисля, там е работата, че това племе до ден днешен е съхранило матриархалния си начин на живот. Само жената е способна да чувства, да ВЕДА, може да създаде и да съхрани общество, по-съвършено, отколкото логичното общество на мъжете. В нашето общество, където царства регламента за общуване, където всички ние сме подчинени на закони и правила, има ниша, където не е проникнала лапата на така наречената цивилизация – това е семейството. Макар че, разбира се, има напъни в това отношение на системата, като например: създаването на института на бракосъчетанието (регистрацията на семейството), сключване на брачни договори и др. Там, обаче, където проникне системата, семейството умира. Остават хората, живеещи заедно, а семейството го няма. Затова е толкова важно да не се пуска в семейството системата, да се съхрани живото общуване между членовете на семейството. Да се съхрани любовта.

Затова пазителка на семейното огнище трябва да бъде жената. Само тя има сили да съхрани семейството. И, аз се надявам, че именно на основата на семейството ще се развие новото, щастливо общество. Русия от време навреме се връща към матриархата. Пример за това са цариците - Елисавета и Екатерина. Ако пък погледнем руските семейства, в тях въобще царуват жените. В това е спасението, а може би и гибелта, ако не бъде използван потенциала, който се съдържа в Русия.

Към февруари 2004 година Русия е призната за страна, в която е най висок коефициента на участие на жените в управлението на предприятията. В 89% от организациите те заемат ръководящи длъжности. Никъде в света няма, такова високо ниво на женска управленска активност. Жената заема това място, което ѝ е предназначено във ведическото общество. Това косвено говори, че населението на Русия все пак се стреми да се развива по посока на ведическото общество.

МОСКВА – АНАПА
2003 – 2005 г.

Оригинален текст

ЭПИЛОГ

Для меня путь к смыслу своей жизни на наглядном примере показала Рада, когда попросила сплавать с ней к камням за устрицами и рапанами. Вначале я испугался плыть, так как расстояние до камней было большое, а плавать прилично я не умел. И это был страх, но не животный, а страх, основанный на знании и логических прикидках. Страх, приравненный к осторожности. Опасно — значит, не следует так поступать. Но Рада тут же заявила, что ради этого страха мы и плывём. Я бросил вызов страху и попался в другую ловушку — безрассудство. Не обладающего способностью к веданью безрассудство способно привести к смерти. Нельзя сразу отбрасывать логику и знания. Лишь они обеспечивают человеку возможность выживания. Тогда я понадеялся на Раду, она, как мне казалось, брала ответственность за мой поступок на себя. Но и тут я ошибался. Надо отдать должное Раде, она предупредила меня о моём заблуждении и вернула меня к бдительности, которую я было уже потерял. Однако полного осознания того, что меня ожидает, тогда не присутствовало. Я входил в воду в предвкушении приятного провождения времени. Цель я видел, это были камни. Я вроде бы видел и путь — прямая линия до камней. Всё казалось чрезвычайно просто до того, пока я не начал своё движение к цели. И с началом движения понимаешь, как всё иллюзорно: путь не есть прямая линия, путь — это борьба с собой и, прежде всего, со своим разумом. Цель — это не камни вдали, это победа над теми качествами в себе, которые не позволяют достичь окончания избранного пути. Я приплыл к камням. Издали они были привлекательны, залиты солнцем, олицетворяли собой отстранённость, и независимость. Но, доплыв до них, я ощутил холод от принизывающего ветра. Да и путь оказался не столь предсказуем. Я не рассчитал свои силы, но это был ключ к победе. В какой-то момент разум покинул сознание, и я начал ведать, веданье позволило мне совершить те действия, которые не дали мне погибнуть.

* * *
Где-то в Индийском океане на небольшом острове живёт племя Маккенов. Живут, несмотря на то, что огромная волна буквально смыла их селение с лица земли. Но почему они остались живы, кто предупредил их о надвигающей опасности? Думаю, дело в том, что это племя до сих пор сохранило матриархальный образ жизни. Лишь женщина с её способностями чувствовать, ведать может создать и сохранить более совершенное общество, нежели логичное общество мужчин. В нашем современном мире, где царствует регламент общения, где все мы подчинены законам и правилам, есть ниша, куда не проникла лапа так называемой цивилизации — это семья. Хотя, конечно, потуги системы в этой области имеются: создания института бракосочетания (регистрация семьи), заключение брачных контрактов. Но там, где в семью проникает система, семья умирает. Остаются люди, живущие друг с другом, а семьи нет. Поэтому так важно не впустить в семью систему, сохранить живое общение между членами семьи. Сохранить любовь. Поэтому хранительницей домашнего очага должна быть женщина. Лишь ей под силу сохранить семью. И я надеюсь, что на основе именно семьи разовьётся новое, свободное, счастливое общество. И сейчас у нас появляется шанс создать такое общество. Россия время от времени возвращается к матриархату. Пример тому — Елизавета и Екатерина. А если мы посмотрим на русские семьи, то здесь и вовсе царствует женщина. И в этом спасение, но, возможно, и погибель, если не воспользоваться имеющимся в России потенциалом.
На февраль 2004 года Россия признана страной, в которой самый высокий коэффициент участия женщин в управлении предприятиями. В 89 % организаций они занимают руководящие должности. Нигде в мире нет такого высокого уровня женской управленческой активности. Женщина занимает то место, которое ей предназначено в ведическом обществе. Это косвенно говорит о том, что население России всё же стремится в направлении ведического общества.

МОСКВА-АНАПА

2003–2005