„Не знам кълко дълго съм бил в безсъзнание, но когато дойдох на себе си, цялата къща беше в охлузвания.”
„Г-жа Руви лежеше там. Когато я повиках тя отвори малко очите си и каза, че се радва, че съм добре. После ме попита дали може да държи ръката ми. Протегнах ръка към нея. Руви положи ръка върху моята, но не можах да усетя никаква сила в нея. Тя каза, че не може да държи повече ръката на сина си, защото е вече пораснал. Радвах се, че все още бях дете. Тя попита какво става навън. Бях малко притеснен, но излязох. Беше сутрин. Навсякъде около нас беше пълна бъркотия, точно като в къщата.”
Дензъл продължи да говори с наведена глава, докато Рийв затвори очи и заслуша.
*****
След като се запъти навън Дензъл погледна назад към домът на Руви. Можеше да види, че всички прозорци са счупени. Същото беше и при всички останали къщи, разположени в околността. Имаше също къщи без покриви и такива със зейнали дупки в стените. В крайна сметка всичко свършва по един и същ начин. „Започвам да мисля, че дори да не чупя нещата, накрая пак ще свършат така. Но бях ядосан на себе си за тези мисли.”
„Руви премина през такова ужасно изпитание само, за да ме защити и ето ме тук, държейки се сякаш нямам нищо общо с всичко това.”
„Когато се върнах в къщата, Руви явно спеше. Изглеждаше толкова спокойна. Бях разтревожен, затова я побутнах леко по раменете.”
„Г-жо Руви?”
„Не изглеждаже, че ще си отвори очите.”
„Г-жо Руви!”, изкрещя той натискайки по-силно този път.
Струйка черна течност излезе от устата и. „Мислейки, че е признак за смърт, се паникьосах и я изтрих. Дори течеше от главата и. Почувствах се зле.” Дензъл изхвърча от къщата, опасявайки се да не се зарази.
„Татко! Мамо! Помогнете ми!” крещеше силно той. Продължи да крещи докато не свършиха имената на хората, които познава. Сега можеше само да плаче.
„Хей, не плачи.”, силен глас избумтя в ушите на Дензъл, косите му настръхнаха. Огромен мъж с тъмно черен мустак седеше пред него. Зад него имаше малък камион с около 10 души отзад.
„Какво правиш тук? Мисля, че съобщението по телевизията беше достатъчно ясно, че всички трябва да потърсят убежище в бедните квъртали.”
„Имах чувството, че щеше да ме смъмри лошо, ако не му дам добро обяснение. Тресейки се му казах: „Не гледах телевизия”.”
„Човече! Всички или си мислят, че тук всичко ще си остане наред или се правят на неразбрали.”
„Всички в камиона явно бяха направили погрешен избор.”
„А къде е семейството ти?”
„Г-жа Руви е вътре.”
*****
„Името на човека беше Гаскин. Той погреба г-жа Руви вместо мен. Хората от камиона също помогнаха. Погребаха я в задния двор заедно с книгата на сина и и шивашкия и комплект. Земята там беше толкова дебела, че всички се учудиха. Обикновено се стига до дъното на „Чинията” за нула време.”
„Чудя се дали пък не е планирала да сее зеленчуци или нещо подобно. След като идва от провинцията, би направила такова нещо...”
„Мисля, че е искала да отгледа цветя.”, каза Дензъл, гледайки шарката на цветя на кърпичката си.
„Има много мотиви с цветя в къщата, също и изсушени цветя. Мисля, че наистина е искала живи цветя.”
„Синът и работеше за Шинра, следователно живее в Мидгар. Сигурен съм, че е искал да види цветя тук, където има някаква земя... Съжалявам. Казах твърде много.”
Рийв кимна докато слушаше.
*****
Скоро камионът, в който бяха Дензъл и другите, пристигна на гара, където беше спрян влак.
Гаскин каза:”Влакът не работи. Наистина няма надежда за възстановяването на това място. Но за щастие линията е все още свързана със земната повърхност. Ако я следваме ще можем да си прокараме път до там.”
„Опасно ли е в Мидгар?”, попита някой.
„Кой знае. За сега ще сме по-спокойни ако се запътим натам, нали?”
Продължи той и каза на Дензъл: „Не заспивай прав. Никой няма време да те наглежда. Ще трябва да се справиш сам по някакъв начин.”
Камионът направи обратен завой и потегли. Голяма тълпа се беше събрала на гарата. Тази бяла светлина повлия на целия Мидгар. Всички, които бяха загубили домовете си или смятаха, че градът скоро ще се срути, бяха се събрали тук. Въпреки това имаше хора, които се поколебаха дали да последват камиона към земята. Вместо да се чуват радостни гласове, че метеора вече го няма, имаше само недоволни крясъци от недостатъчния подслон, който им беше даван. Дензъл си помисли, че е радостен, че баща му не е тук. Тълпите се разпръснаха на групи и се насочиха към домовете си, смесвайки се със пушека от камиона. „Не знаехме какво ни очаква , но единствения водач беше Гаскин. Очевидно беше, че нямаме друг избор освен да вярваме в него.”
„От пътя, който лежеше на железни подпори с дървени дъски между тях, можех да видя земната повърхност в далечината. Бяхме толкова нависоко, че никой не можеше да бъде спасен, ако паднеше, затова всеки се спускаше изключително внимателно. Пътят беше толкова дълъг, сякаш се извиваше като спирала около целия Мидгар, но ние бяхме толкова съсредоточени в слизането си надолу, че никой нямаше време да се чуди за нищо.”
„Изведнъж спряхме. Възрастните стояха по местата си. Изглежда имаше някакъв вид забавяне. Минах през тълпата и видях едно дете на около 3 годинки да седи на опасно място на релсите с провесени крака.”
„Ако това беше причината за забавянето ни, си помислих, че можем просто да го заобиколим. Тогава някой проговори на детето.”
„Къде е майка ти?”
Детето изведнъж започна да плаче за майка си, взирайки се в дупката под себе си. Изглеждаше, че щеше да загуби баланс, затова Дензъл се втурна и го хвана за ръката. „Можех да чуя говоренето между възрастните.”
„Някой каза: „Хей, това дете е заразено!””
„Не го докосвай, заразен е !”
Дензъл нямаше представа за какво говорят.
„Хей, направете път.”, извика някой ядосано. Дензъл изглеждаше сякаш иска да протестира срещу този, който го каза , но не знаеше кой е той. Нямаше какво друго да направи, затова хвана детето за кръста и го премести на една желязна пратформа, където беше по-безопасно. „Чудех се защо никой не помага, но скоро разбрах причината. Гърбът на детето беше пропит с някаква черна течност.”
Сега, когато пътят беше отново свободен, хората продължиха да вървят. Малкото дете продължи да плаче, повтаряйки „боли” и „мама”. „Помня как някой каза: „Той е заразен.” Искаше ми се да заплача. Когато помогнах на детето да стане си спомних за Руви. Спомних си как ми прилоша, когато видях тази течност да излиза от нея, въпреки че приживе беше толкова мила с мен. Това бях аз, който се уплаши и побягна.”
„Затова смятах да помогна на детето като изтрия тази течност от него. Исках Руви да ми прости. Клекнах и го попитах: „Къде те боли?”
„Гърбът ме боли.”
„Гърбът те боли, а?”
„Аха.”
„ Лекичко пипнах гърба на детето с ръка. Когато ме болеше корема мама го разтриваше и ми минаваше. Правеше същото и когато се удрях някъде. Може би аз също ще мога да използвам някоя от магиите на мама.”
Дензъл започна да разтрива гърба на детето, опитвайки се да не обръща внимание на лепкавата черна течност. Въпреки че отначало беше болезнено, детето скоро заспа.
Изминаха 3 часа. Той продължи да разтрива детето като правеше малки почивки. Хората покрай тях продължиха да слизат, без да обръщат никакво внимание на Дензъл и детето.
„Той е мъртъв.”
Поглеждайки нагоре, той видя измореното лице на жена.
На гърдите и имаше закрепено бебе, а за ръката я държеше момиче на възрастта на Дензъл.
„Тази фланелка прилича на момичешка. Толкова е странна, нали,мамо? Нека побързаме и да вървим.”
Жената, която това момиче нарече „мамо”, свали якето на дъщеря си и го подаде на Дензъл.
„Носи това.”
Потящото се момиче беше облекчено. Изглежда носеше три пласта дрехи.
„Можеш да го задържиш. Беше на по-голямата ми сестра. Затова е толкова голямо.”, каза малкото момиче, но въобще не изглеждаше така.
Дензъл погледна детето, спящо до него. Не можеше да чуе дишането му.
Дензъл беше напълно изтощен. Момичето бързо взе якето от ръцете на майка си и го сложи около малкото момче. Сега тялото му беше скрито от погледите.
„Той ще отиде при голямата ми сестра.”, каза малкото момиче.
„„Благодаря”, казах с цялото си сърце.” Майката продължи да върви и малкото момиче я последва. Ръка за ръка с майка си. Ръцете и на двете бяха боядисани в черно.
Гледайки Чокобото (птица) на раницата на малкото момиче, Дензъл си мислеше.
„И те ли щяха да умрат плачейки от болка от това лепкаво черно нещо, излизащо от тях? Всички ли щяха да умрат, защото бяха болни?”
*****
„По онова време не знаехме нищо за геостигмата. Тези, които бяха измили телата си в потока на Живота щяха да излязат в „морето” и да умрат. Хората говореха, че ще се заразиш, ако ги докоснеш. И наистина заради Дженова се забъркахме с този Жизнен поток и това е, което... Сега е без значение. Дори да знаехме за нея тогава, ситуацията нямаше да е по-различна.”
„Прав си. Особено за децата.”
„Аха.”
„Когато бях на релсите си мислех колко искам да стана възрастен възможно по-скоро. Искам да намаля броя на нещата, които не разбирам, колкото и да се мъча.”
*****
Дензъл разсеяно гледаше хората, които пристигаха на гарата в бедния квъртал. „Един след друг те слизаха от по-горните нива. Имаше хора, които си мислеха, че с тях е свършено, ако не продължат да слизат. И аз трябваше да направя същото, но просто не можеш да загубя надеждата да видя познато лице.” На Дензъл му беше изключително трудно да забрави за глада.
Докато обикаляше гарата в търсене на храна, той видя натрупан багаж на едно малко по-отдалечено място. В близост до него работеха много мъже. Явно копаеха дупка. Въздушният поток донесе зловонието от гниещо човешко тяло. Мъж, носещ млада жена на раменете си, дойде и полека я постави в дупката. Беше временен гроб. Тъкмо когато Дензъл щеше да избяга паникьосвайки се, той забеляза позната чанта сред багажа. Имаше картина на Чокобо. „Не знам защо, но се втурнах да отворя раницата. Вътре имаше някакви сладки и шоколад.” Дензъл си помисли за момичето, на което принадлежеше раницата. Нея вече я нямаше.
„Яж.”,каза нечий глас. Принадлежеше на Гаскин.
Не беше някой, който Дензъл би желал да види.
„Притесняваш се да не си лепнал болестта? Това са само слухове. Може да е истина, но засега са само слухове. Освен това, ако не хапнеш нещо пак ще умреш. Ако така или иначе ще умираш, не искаш ли поне да е на пълен стомах?”, каза той като завря ръката си в раницата и взе курабийка.
„Ммм. Все още стават за ядене. Ако ги оставиш тук, те просто ще червясат. Това би било прахосване. Ето, вземи си.”
Дензъл също изяде няколко. Сладкия вкус на курабийките му хареса. Дензъл се обърна към раницата и каза: „Благодаря.”.
Гаскин хубавичко разроши косата на Дензъл.
„Сравнен с баща ми той беше съвсем различна натура, но начина, по който ми рошеше косата, беше същият.” Година по-късно Дензъл вече живееше така на това място. Първата му работа беше да намери храна между багажите.
Също успя бързо да създаде приятелства. Всички те бяха деца, загубили родителите си. Броят на приятелите на Гаскин също се увеличи. За тях той казваше, че са „некадърници и неспособни да мислят” и „ако не се учат нищо няма да свършат както трябва”. Те бяха първата група, която започна да прави погребения. Понякога Дензъл забелзваше, че се смее. Чувстваше, че не може вече да е себе си. Както и да е, след около 2 седмици броят на хората идващи да търсят убежище от Мидгар намаля, понеже нямаше повече хора, които да са принудени да отидават в този район. Краят на тяхнат роля на гарата беше близо. Дензъл мина през много безсънни нощи в притеснения за бъдещето.
Един мъж вървеше сам и явно сърсеше нещо. Той наближи Дензъл и приятелите му.
„Искам стоманена тръба. Ще е страхотно, ако мога да получа колкото се може повече.”
Дензъл и приятелите му отидоха да търсят стоманени тръби. Намериха много от тях в останките от 7 сектор.
Мъжът благодари и си замина. Оттогава идваше много пъти. След третото посещение започна да води приятели да търсят разни неща. Оказа се, че се строи нов град на запад от Мидгар и затова те търсят материали. На децата им беше предлагана храна в замяна на всички материали, които могат да намерят.
Дензъл и приятелите му скоро получиха името „Претърсващ отряд на 7 сектор” и получаваха много искания. Всеки ден за тях беше забавен. Гордееха се с това, че водят живот, в който се трудят като възрастните. Имаше нощи, когато плачеха и си спомняха за родителите, но винаги се подкрепяха едни други. Скоро фразата „групата с еднаква съдба” се разпространи сред тях. Както и да е, те не бяха и помисляли,че могъщата сила на съдбата нямаше да остави нещата така.
Една сутрин Гаскин събра приятелите си, деца и възрастни, от така наречения „Претърсващ екип”. Каза им, че ще вземат участие в строежа на новия град и затова се налага да преместят дома си. Тъкмо когато всичко изглеждаше така сякаш е уредено и никой нямаше никакви възражения, едно от децата попита нещо. То често се почесваше по гърдите по време на речта на Гаскин.
„Г-н Гаскин, зле ли се чувствате?”
„Съвсем малко”, каза Гаскин, сваляйки шапката си. Потече черна течност.
*****
„Месец по-късно г-н Гаскин умря. Погребвах всички на специално място. Всички добри хора умряха, нали?”
Рийв кимна мълчаливо в отговор на думите на Дензъл. Дензъл сръбна от кафето. Беше горчиво и беше напитката, която мразеше най-много. Но искаше един ден да може да се наслаждава на вкуса и както правеха възрастните.