15.06.2024 г., 8:09 ч.  

Горчиво плачеше насън, разказ - Юрий Казаков 

  Преводи » Проза, от Руски
347 0 0
70 мин за четене
ГОРЧИВО ПЛАЧЕШЕ НА СЪН
 
Беше един от онези топли летни дни... С приятеля ми стоехме и си говорехме близо до нашата къща. А ти минаваше наблизо, сред тревата и цветята, които стигаха до раменете, или клекнал, дълго гледаше някаква игличка или стръкче трева и една неопределена полуусмивка, която напразно се опитвах да разбера, присъстваше на лицето ти.
Тичайки между леските, шпаньолът Чиф идваше отвреме-навреме при нас. Спираше малко настрани от тебе и като вълк пъчеше рамото си, извиваше силно врата си, присвиваше кафените си очи към тебе и те молеше, чакаше да го погледнеш нежно. Тогава  моментално би паднал на предните си лапи, би въртял късата си опашка и би избухнал в заговорнически лай. Но ти по някаква причина се страхуваше от Чиф, заобиколи го предпазливо, прегърна коляното ми, отметна назад глава, погледна ме в лицето със сините си очи, отразяващи небето, и каза радостно, нежно, сякаш се връщаше отдалеч:
- Татко!
Изпитах някаква дори болезнена наслада от допира на малките ти ръчички.
Случайните твои прегръдки бяха трогателни, навярно, и за моя другар, тъй като той изведнъж замълчаваше, рошеше пухкавата ти коса и дълго, замислено те гледаше.
Сега никога повече няма да те гледа той нежно, не  ще заговори с тебе, защото го няма на света, а ти, разбира се, не ще си го спомниш, както няма да си спомниш и много други неща...
Той се застреля късно през есента, когато падна първия сняг. Но дали е видял той този сняг, дали е погледал през стъклото на верандата на внезапно утихналата околност? Или се е застрелял през нощта? И валял ли е сняг още от вечерта, или земята е била черна, когато той е пристигнал с влака и, като на Голгота, се е движил към своя дом?
Нали първият сняг е толкова умиротворяващ, толкова меланхоличен, кара ни да потънем в дълги мирни размишления...             
И кога, в кой момент му е дошла тази страшна, като жило, неотстъпна мисъл? Отдавна, навярно... Та нали ми беше казвал много пъти, че такива пристъпи на тъга е изпитвал рано през пролетта или късно през есента, когато се е намирал на вилата сам, и колко е искал тогава с един мах да приключи, да се застреля. Нека кажем и това – кой от нас в минути на тъга не би изрекъл подобни думи?
И е имал той тежки нощи, когато не е искал да спи, и му се е струвало през цялото време: има някой в къщата, диша студ, омайва. А това фактически е била смъртта.
– Слушай, дай ми, моля ти се, патрони! – помоли той един път. – Че ми се свършиха. Все ми се струва, разбираш ли, че по нощите, някой ходи из къщата! И е много тихо, като в гробница... Ще ми дадеш ли?
Дадох му шест патрона.
– Ще ти стигнат ли, – рекох, подсмихвайки се, – да дадеш отпор.
А какъв работяга беше той, животът му беше упрек за мен - той беше винаги, постоянно бодър и деен. Когато и да отидех у тях – и, когато през лятото мина откъм верандата, – погледна нагоре към отворения прозорец в мезонина, и извикам тихо:
– Митя! - веднага се чуваше неговия глас.
– Ау! - показваше се лицето му на прозореца и цяла минута ме гледаше с мътен, отсъстстващ поглед. После леко се усмихваше, и ми махаше с тънката си ръка:
– Идвам!
И ето го вече долу, на верандата, облечен с груб пуловер, и ми се струваше, че той особено дълбоко и ритмично диша след работа, и го гледах тогава с удоволствие, със завист, както се е случвало, да гледам някой бодър млад кон, все чакащ да го управляват, все стремящ се да премине от ходене на тръс.
– Какво си се разпуснал! – ми казваше той, когато бях болен или немощен. – Виж ме мене! До късна есен се къпя в река Яснушка! Какво все седиш или лежиш! Стани, направи гимнастика...
Последно го видях в средата на октомври. Той дойде при мен в един прекрасен слънчев ден, както винаги прекрасно облечен, с пухкава шапка. Лицето му беше тъжно, но разговора започнахме бодро – неизвестно защо за будизма, за това, че е време, време е да се заемем с големи романи, че радостта е само във всекидневния труд, а може да се работи всеки ден само когато се пише нещо голямо...
Тръгнах да го изпратя. Той внезапно се разплака, отвръщайки се настрани.
— Когато бях като твоя Альоша — каза той, като се поуспокои, — небето ми се струваше толкова високо, толкова синьо! След това ми избледня, но това е навярно заради възрастта? Иначе си е същото предполагам? Знаеш ли, страхувам се от Абрамцев! Боя се, боя се... Колкото повече живея тук, толкова повече ме влече тук. Но не е добре мисля, човек да се посвещава само на едно място? Носил ли си Альоша на раменете? В началото аз ги носех моите, а после всички с велосипеди пътувахме до  гората и аз все им говорех - за Абрамцево, за местната Радонежска земя - толкова исках да я обичат, та нали това е тяхна родина! О, я виж, виж, какъв интересен клен!
След това започна да говори какво ще прави през зимата. А небето беше толкова синьо, кленовите листа грееха толкова златисто под слънцето! И ние се сбогувахме с него особено приятелски, особено нежно...
А три седмици по-късно, в Гагра - като че гръм гръмна от ясно небе! Беше като нощен изстрел, прозвучал в Абрамцево, летял и прелетял през цяла Русия, който ме е настигна на брега на морето. И точно както сега, когато пиша това, морето се удряше в брега и бълваше дълбоката си миризма в тъмнината, далеч вдясно като лък се извиваха по залива и светеха като перли фенери...
Ти беше навършил вече пет години! Седяхме с теб на тъмния бряг, близо до невидимия в мрака прибой, слушахме неговия рев, слушахме мокрото щракане на камъчета, които се търкаляха назад след бягащите вълни. Не знам за какво си мислил ти, защото мълчахме, но аз си представях, че се прибирам от гарата към Абрамцево, но не по пътя, по който обикновено ходех. Изчезна за мен морето и нощните планини, по високите им светлини се чувстваше само присъствието на редки къщи - вървях по калдъръмен път, покрит от първия сняг, и когато се обръщах назад, виждах ясно очертаните си черни отпечатъци върху пепеляво-светлия сняг. Завих наляво, минах по светещите брегове на едно черно езерце, навлязох в мрака на елшите, завих надясно... Погледнах право пред мен и в задънената улица видях вилата му, обградена с елши и осветени прозорци.
Кога всъщност се е случило това? Вечерта? През нощта?
Не знам защо ми се искаше несигурното разсъмване да дойде в началото на ноември, това негово време, когато само по светлеещия сняг и по прозиращите дървета, стърчащи от общата тъмна маса, се досещаш за наближаващия ден.
Ето, приближавам се до къщата му, отварям вратичката, изкачвам стъпалата на верандата и виждам...
„Слушай — попита ме той веднъж, — силни ли са ловните патрони? Ами ако стреляш от близко разстояние? – „И още как!“ - Отговорих. „Ако стреляш от половин метър по трепетлика, да речем с дебелината на ръката, трепетличката ще бъде отсечена като с бръснач!“
Още ме измъчва мисълта - какво щях да направя, ако го видех да седи на верандата с пистолет в ръка, с вдигнато нагоре петле, и бос? Бих дръпнал рязко вратата, бих счупил стъклото, бих започнал страшно да викам? Или от страх щях да гледам настрани и - да затая дъх с надеждата, че ако не бъде безспокоен, ще промени решението си, ще остави пистолета, леко, придържайки го с палеца, ще спусне петлето, ще поеме дълбоко въздух, сякаш си идва на себе си от кошмар и ще си обуе обувката?
И какво щеше да направи, ако бях счупил стъклото и извиках - щеше ли да хвърли пушката и да се втурне към мен с радост, или напротив, като ме погледне с омраза, с вече мъртви очи, ще побърза да дръпне спусъка с крака си? И досега душата ми лети към тази къща, към онази нощ, към него, опитва се да се слее с него, следи всяко негово движение, опитва се да отгатне мислите му - и не може, отказва се...
Знам, че той е дошъл във вилата късно вечерта. Какво е правил той през тези последни свои часове? Най-напред се е преоблякъх и по навик внимателно е закачил градския си костюм в гардероба. След това е донесъл дърва, за да накладе печката. Ял е ябълки. Не мисля, че фаталното решение го е овладяло веднага - какъв самоубиец яде ябълки и се готви да запали печката!
После внезапно е решил да не пали печката и е легнал. И в този момент най-вероятно му е дошла мисълта за това! Какво си е спомнял и дали си е спомнял нещо в последните си мигове? Или просто се е готвел? Плакал ли е?..
След това се е измил и е облекъл чисто бельо.
Пушката е висяла на стената. Той я е взел и е усетил студената тежест и скованост на стоманените оръжия. Предната част на пушката послушно е легнала в лявата му длан. Езичето на ключалката на цевта се е отместило трудно под палеца вдясно. Пушката се е счупила в ключалката, разкривайки задната част на двете си дула като два тунела. И патронът лесно и плавно е влязъл в една от цевите. Моят патрон!
Лампите са светели из цялата къща. Запалил е лампата и на верандата. Седнал е на един стол и е събул обувката на десния си крак. Със звънко щракване в гробната тишина той е вдигнал петлето. Сложил е цевта в устата си и я е стиснал със зъби, усещайки вкуса на мазен студен метал, това са пушки...
Да! Но веднага ли е седнал и събул обувката си? Или цяла нощ е простоял с чело, притиснато до стъклото, и стъклото се е замъглило от сълзи? Или е ходил из градината, и се е сбогувал с дърветата, с Яснушка, с небето, с толкова любимата си баня? И веднага ли е улучил с пръста на крака си спусъка, или поради обичайната си неумелост наивно е натиснал друго нещо и после дълго е почивал, бършейки студената си пот и събирайки нови сили? И затворил ли е очи преди изстрела или до последния аспиден блясък в своя мозък е гледал друго нещо с широко отворени очи?
Не, не слабост - необходима е голяма жизненост и твърдост, за да завърши живота си човек по начина, по който той го направи!
Но защо, защо? - Търся и не намирам отговор. Или в този весел, активен живот е имало някакво тайно страдание? Но никога не се знае колко страдащи хора виждаме около нас! Не, не това, не това води до дулото на пистолета. Значи от раждането той е бил белязан с някакъв фатален знак? И наистина ли върху всеки от нас има непознат за нас печат, предопределящ целия ни живот?
Душата ми във мрак се лута...
Е, тогава всички бяхме живи и, както казах, денят беше дълъг, дълъг, в зенита си, един от онези летни дни, които, когато си спомняме години по-късно, ни се струват безкрайни.
Той се сбогува с мен и после повторно разроши косата ти, нежно ти докосна с устни челото, мустаците и брадата му те гъделичкаха, ти започна силно и щастливо да се смееш, - Митя си тръгна в къщи, а ние с тебе взехме една голяма ябълка и тръгнахме на излет, на разходка, която очаквахме с нетърпение от сутринта. Като видя, че се готвим да тръгваме някъде, Чиф веднага ни последва, бързо ни изпревари и за малко не те събори, той пърхаше с разперени във въздуха уши, като пеперуда скачаше високо, надалеч и изчезна в гората.
О, какъв дълъг път ни чакаше - километър цял почти! И какво разнообразие ни очакваше по този път, макар и отчасти познат за тебе вече, изминат неведнъж, но прилича ли едно време на друго, дори един час прилича ли на друг? Ходили сме и в облачно време, и в слънчево, ръсил ни е дъжд понякога, понякога небето е било  покрито с облаци изцяло, понякога са ревяли гръмове и са се носели залпово нататък, понякога дъжд валеше и се виждаха капчици като мъниста по сухите долни клони на елхите, твоите червени ботушки блестяха нежно, а пътеката потъмняваше масленисто, и ни е духал също вятър, тогава трепетликите трептяха, върховете на брезите и смърчовете шумолеха, било е сутрин, било е пладне, студено е било, и горещо - нито един ден подобен не беше на друг, нито един час, нито един храст, нито едно дърво – всичко беше различно!
Този път небето беше безоблачно, със спокоен бледосин цвят, без онова пронизително синьо, което се влива като река в очите ни през ранна пролет или удря в душите ни в разривите на ниските облаци през късната есен. И в онзи ден ти беше с кафяви сандали, жълти чорапи, червени панталонки и тениска с цвят на лимон. Коленете ти бяха издраскани, краката, раменете и ръцете ти бяха бели, а големите ти сиви очи с петънца на шам-фъстък някак си потъмняха, посиняха...
Тръгнахме първо в обратна посока на портата, към задната вратичка, по пътека, осеяна със слънчеви петна, прескачайки през смърчовите коренища, а игличките меко пружинираха под краката ни. После ти се рязко спря, и се огледа настрани. Веднага разбрах, че ти трябва пръчка, без която неизвестно защо, ти не тръгваше на разходка, намерих орехов клон, окастрих го и ти дадох пръчка.
Ти наведе поглед надолу с радост, че съм отгадал желанието ти, взе я и бързо изтича напред, докосвайки с пръчката стволовете на дърветата от пътеката, и високата папрат с цигулкови къдрици по върховете, която на сянка беше още мокра.
Гледайки отгоре на твоите проблясващи в движение крачка, на нежната ти шия със сребристата опашчица коса, и кичура пухкав отгоре на главата ти, опитах се да си представя себе си като дете, и веднага ме обхванаха спомени, но за колкото и ранно детство да си спомнях, навсякъде бях по-голям от тебе, и тогава в горския просвет отляво, в горския дух наоколо, се втурна неочаквано от другата страна на долинката, по дъното на която тече река Яснушка - топлият аромат на ливади, нагряти от слънцето.
- Але-ши-ни крачка... - казах аз на разпев машинално.
- Тичат по те-еката... - веднага послушно отвърна ти и по трептенето на прозрачните ти уши разбрах, че си се усмихнал.
Да, и аз съм тичал по същия път някога, в мрака на времето, беше лято, слънцето напичаше, и същата полянска миризма се носеше от благоуханния ветрец...
Видях голямо поле близо до Москва, което разделяше, разединяваше хората, събрани на това поле. В едната група, стояща на края на рядката брезова горичка, по някаква причина имаше само жени и деца. Много жени плачеха, бършейки очите си с червени шалове. А от другата страна на игрището стояха построени в колона мъже. Зад колоната се издигаше насип, върху който имаше кафяво-червени вагони, парен локомотив свистеше далеч напред и изпускаше висок черен дим. А пред колоната се движеха военни.
И моята късогледа майка също плачеше, като непрекъснато бършеше стичащите се сълзи, примижаваше и все питаше: „Виждаш ли, татко ти, сине, виждаш ли? Къде е той, покажи ми в кой край се намира? - "Виждам!" - отговорих и наистина видях баща ми да стои отдясно. И баща ми ни видя, усмихна се, помахваше отвреме-навреме с ръка, но не разбирах защо не идва при нас, или ние при него.
Изведнъж някакъв ток се пронесе през тълпата ни, няколко момчета и момичета с вързопи в ръце плахо изтичаха на поляната. Подавайки ми бързо тежък вързоп с бельо и консерви, майка ме тикна напред, викайки след мен: „Тичай синко при татко ти, дай му тези неща, целуни го и му кажи, че го чакаме!“ - и аз, вече уморен от жегата, от дългото стоене, се зарадвах и хукнах...
Заедно с другите, проблясвайки с голи загорели колене, тичах през полето, и сърцето ми туптеше от радост, че най-после баща ми ще ме прегърне, ще ме вземе в ръцете си, ще ме целуне и аз отново ще чуя гласа му и толкова уютния мирис на тютюн ще усетя - толкова време не бях виждал баща си, че късата ми памет за него се беше превърнала в пепел и в самосъжаление за това, че бях самотен без грубите му, мазолести длани, без гласа му , без погледа му. Тичах, гледайки първо краката си, после баща си, на когото вече виждах бенката на слепоочието му, изведнъж видях, че лицето му е станало нещастно и колкото повече се приближавах към него, толкова по-неспокойно ставаше в редицата, където стоеше баща ми...
Излизайки през портата в гората, завихме надясно, към ротондата, която нашият съсед започна някога да строи, но не завърши, а сега изглеждаше диво сива с бетонния си купол и колони сред зеленината на смърчово-елшовия гъсталак, и която ти обичаше да гледаш дълго време с възхищение.    
Вляво от нас рекичката Яснушка носеше струите си по камъчетата. Още не я виждахме зад обраслите лешникови и малинови храсти, но знаехме, че пътеката ще ни отведе до скалата под ротондата, където иглички и редки листа бавно се въртят в малкото тъмно вирче.
Слънцето си пробиваше път към нас с почти вертикални стълбове светлина, горели вълнообразни ивици смола се виждаха по дърветата като медени потеци, ягоди пламтяха като капки кръв тук и там, мушици се въртяха в безтегловни стада, невидими в гъстата зеленина, птици си чуруликаха една на друга, и проблясвайки в слънчевия лъч, катеричка се стрелна от дърво на дърво и клонът, който беше оставила преди малко, се залюля, благоухаеше светът...
- Альоша, виж катерицата! Виждаш ли я? Ето я, гледа те...
Ти погледна нагоре, видя катерицата и изпусна пръчката. Винаги си я зарязвал, ако внезапно нещо друго ти отвличаше вниманието. След като понаблюдава катерицата, докато тя изчезна, си спомни за пръчката, взе я от земята и тръгна.
Чиф изскочи срещу нас по пътеката, скачайки толкова високо, като че искаше да полети. След като спря, той ни погледа известно време с дълбоките си, продълговати, като на газела очи, питайки: да продължи ли да тича напред, дали няма да се връщаме или да завием настрани? Мълчаливо му показах пътя, по който вървяхме, той разбра и се втурна стремглаво напред.
Минута по-късно чухме възбудения му лай, който не се движеше със звука, а идваше от едно място. Значи той не гонеше никого, а е намерил нещо и ни викаше да дойдем бързо.
- Чу ли? – както ти казах. – Чиф намери нещо и ни вика!
За да не се нараниш от елхите и да стигнем по-бързо, взех те на ръце. Лаят звучеше все по-близо и по-близо и скоро, под огромна красива бреза, стояща някак настрани сред острозелена, люлякова и жълта мъхова полянка видяхме Чиф и чухме не само неговия лай, но и страстни, задъхани ридания по време на вдишване.
Той беше намерил таралеж. Брезата стоеше на трийсетина метра от пътеката и аз отново бях изумен от инстинктите му. Целият мъх около таралежа беше стъпкан. Като ни видя Чиф започна да лае още по-силно. Сложих те на земята, дръпнах Чиф за нашииника и клекнахме пред таралежа.
- Това е таралеж, - рекох аз, - повтар: таралеж.
- Таралеж... - каза ти и го докосна с пръчката. Таралежът изпъшка и леко подскочи. Ти отръпна пръчката, загуби равновесие и седна на мъха.
- Не се страхувай, - казах аз, - само не го докосвай. Сега той се сви на топка, само иглите му стърчат. А когато си тръгнем, той ще си покаже носа и ще си тръгне. Той също ходи като тебе... Той трябва да ходи много, защото цяла зима спи. Засипва го сняга и той спи. Помниш ли зимата? Помниш ли как те возехме на шейната?
Ти се усмихна загадъчно. Господи, какво ли не бих дал само за да разбера защо се усмихваш толкова загадъчно, сам за себе си ли, или на моите думи! Не знаеш ли ти нещо, което е много по-важно от всичките ми знания и целия ми опит?
И си спомних деня, когато дойдох да те взема от родилния дом. Тогава ти беше доста тежко, както ми се стори, стегнато и твърдо руло, което санитарката ми подаде, странно защо, на мен. Още не бях те отнесъл до колата, когато усетих, че вътре има нещо - топло и живо, въпреки че лицето ти беше прикрито и не усещах дъха ти.
Вкъщи веднага те развихме. Очаквах да видя нещо червено и набръчкано, както винаги пишат за новородените, но нямаше нищо червено и набръчкано. Ти сияеше от белота, движеше удивително тънките си ръце и крака и ни гледаше важно с големи очи с неопределен сиво-син цвят. Ти целият беше чудо и само едно нещо разваляше този твой вид – лепенката на пъпа.
Скоро пак те повиха, нахраниха и сложиха да спиш и всички отидохме в кухнята. На чай разговорът започна да става интересен за жените: за пелените, за изцеждането на млякото преди хранене, за къпането и други също толкова важни теми. Постоянно ставах, сядах до тебе и дълго време гледах лицето ти. И когато дойдох при тебЕ за трети или четвърти път, забелязах неочаквано, че се усмихваш насън и лицето ти потрепва...
Какво означава усмивката ти? Имал ли си мечти? Какви сънища си можел да видиш, какво би могъл да сънуваш, какво би могъл да знаеш, къде са се лутали мислите ти и имал ли си ги тогава? Но не само усмивка – лицето ти придоби изражение на възвишено, пророческо знание, някакви облачета пробягваха по него, всеки миг то ставаше различно, но цялостната му хармония не избледня, не се промени. Никога, докато си буден, независимо дали плачеш или се смееш, или гледаш мълчаливо разноцветните дрънкалки, висящи над креватчето ти, не си имал такова изражение, с каквото ме порази тогава, когато спеше, и аз, затаил дъх, се чудех какво се случва с тебе. „Когато бебетата се усмихват така“, каза майка ми по-късно, „това означава, че техните ангели ги забавляват.“
И сега, седнал над таралежа, ти отговори на въпроса ми с неясната си усмивка и замълча, а аз така и не разбрах дали помниш зимата. А първата ти зима в Абрамцево беше прекрасна! Снегът валеше толкова силно през нощта, а през деня слънцето блестеше толкова розово, че и небето ставаше розово, а брезите рошави от скреж... Ти излизаше навън, в снега, с филцови ботушки и кожено палто, и беше толкова дебел, че ръцете ти с дебелите ръкавици бяха разперени. Ти сядаше в шейната, винаги вземаше пръчка в ръка - няколко пръчки с различна дължина бяха опряни изправени на верандата и всеки път, избираше различна - ние те извеждахме през портата и започваше радостно пътуване. Рисувайки с пръчката по снега, ти започваше да говориш на себе си, на небето, на гората, на птиците, на скърцащия сняг под краката ни и под плъзгачите на шейната и всичко те слушаше и разбраше; само ние не те разбирахме, защото още не можеше да говориш. Ти пееше с различни тонове, бълбукаше и гукаше, и всичките ти уа-уа-уа, и ла-ла-ла, и ю-ю-ю, и уип-тип-уип означаваха за нас само, че се чувстваш добре.
После ти замлъкваше, а ние, обръщайки се назад, виждахме, че тояжката ти чернее на пътя далеч назад, а ти с разперени ръце спиш и руменина пламти с пълна сила по стегнатите ти бузки. Возехме те час-два, а ти все още спеше - спеше толкова дълбоко, че по-късно, когато те внасяхме в къщата, събувахме обувките ти, събличахме, разкопчавахме и развързвахме, слагахме те в леглото – ти не се събуждаше...
След като погледахме таралежа, излязохме отново на пътеката и скоро се приближихме до ротондата. Ти пръв я видя, спря се и както винаги с удоволствие каза:
- Каква е го'я-ма, к'аси-ива кула!
Известно време я гледахте отдалече, повтаряйки с изумен тон, сякаш я виждахте за първи път: „Каква ку-ула!“, Тогава ние се приближихме и ти започна да докосваш колоните една след друга с твоята пръчка. Ти обърна поглед надолу към малката ямка на прозрачния кладенец и аз веднага ти подадох ръка. И така, ръка за ръка, внимателно се спуснахме от скалата до самата вода. Малко по-надолу имаше прагче и водата там звънтеше, но кладенецът изглеждаше неподвижен, а течението можеше да се открие само, ако се следи дълго време някое плаващо листо, което се движеше към прагчето с бавността на минутната стрелка. Седнах на една паднала ела и запалих цигара, защото знаех, че ще трябва да седя тук, докато не се насладиш на всички прелести на кладенеца.
След като изпусна пръчката, ти отиде до много удобен за тебе корен близо до водата, легна по гърди върху него и започна да гледаш във водата. Странно, но това лято ти не обичаше да играеш с обикновени играчки, а обичаше да се занимаваш с малките неща. До безкрай можеше да движиш песъчинка, игла или мъничко стръкче трева по дланта си. Милиметровото парче изсъхнала боя, което откъсна от стената на къщата, те потопи задълго в съзерцателно удоволствие. Животът, съществуването на пчели, мухи, пеперуди и мушици те занимаваше несравнимо повече от съществуването на котки, кучета, крави, свраки, катерици и птици. Каква безкрайност, каква безбройност се откри пред тебе на дъното на басейна, когато, легнал на корена, навеждаше лицето си почти до самата вода, гледаше това дъно! Колко големи и малки песъчинки имаше там, колко камъчета с различни нюанси, какъв нежен зелен пух покриваше големите камъни, колко много прозрачни рибки имаше, понякога замръзнали неподвижно, понякога отскачащи настрани, и колко микроскопични предмети въобще имаше там, видими само за твоето око!
– П'уват 'ибки... – каза ми след минута.
– А-а – рекох, като се приближих и седнах до теб, – значи не са влезли още в голямата река? Това са много малки рибчици, кори...
– Коли... – Ти с радост се съгласи.
Водата в езерцето беше толкова чиста, че само синьото небе и върховете на дърветата, врязани в нея, я правеха видима. Пълзейки през корените, ти грабна шепа листа. Слой от най-фините пясъчни зърна се образува близо до дъното и, задържайки се малко, падна. Ти хвърли балона във водата, дърветата потръпнаха в отражението и по начина, по който припряно започна да се издигаш, разбрах, че си си спомнил за любимото си занимание. Дойде време да хвърляш камъни.
Седнах пак на лежащото дърво, а ти избра по-голям камък, огледа го с любов от всички страни, отиде до самата вода и го хвърли в средата на гьола. Пръски полетяха нагоре, заобиколени от вълнообразни въздушни струи, камъкът глухо тупна на дъното и по водата започнаха да се разхождат кръгове. Наслаждавайки се на гледката на раздвижената вода, на пръските, на удара на камъка, на плисъка на водата, ти изчака, докато всичко се уталожи, взе друг камък и като първия път, огледа го, и го хвърли...
Така хвърляше и хвърляше, възхищавайки се на пръските и вълните, а светът наоколо беше тих и красив – нямаше го шума на влака, нито един самолет не прелетя, никой не мина покрай нас, никой не ни видя. Само Чиф от време на време се появяваше ту от едната, ту от другата страна на реката, изплезил език, с шляпане влизаше в нея, локаше шумно вода и като ни гледаше въпросително, отново изчезваше.
Един комар кацна на рамото ти, ти не го забелязваше дълго време, после прогони комара, намръщи се и дойде при мен.
„Комалче ме ухапа...“ - каза ти, примигвайки.
Почесах ти рамото, духнах го, потупах го.
- Добре? Какво ще правим сега? Ще похвърляш ли още или ще да тръгваме?
- Да тръгваме, - реши ти.
Взех те на ръце и пресякох Яснушка. Трябваше да прекосим потната долина, покрай която се простираше поле от цветове на медуницата. Белите й шапки сякаш се топяха на слънцето, течаха и бяха изпълнени с щастливо бръмчене пчелите.
Пътеката започна да се изкачва - първо през смърчови и лескови дървета, после между дъбове и брези, докато ни изведе на голяма поляна, оградена отдясно с гора, а отляво преминаваща във вълнисто поле. Изкачихме се вече през поляна, все на по-високо и по-високо, докато стигнахме до върха й, където ни се разкри в далечината хоризонта с едва забележими линии от антени и с тънка мъгла над невидимия Загорск. Сенокосът на поляната беше вече започнал и въпреки, че сеното беше вече събрано на купи, едва доловимия ветрец разнасяше миризма на съхнеща земята. Ние с тебе седнахме в още неокосената трева и цветя и аз се удавих в нея до рамене, а ти потъна целия, над тебе беше само небето. Сетих се за ябълката, извадих я от джоба си, изтрих я в тревата до блясък и ти я дадох. Ти я взе с двете ръце и веднага отхапа, а следата от отхапването беше като на катерица.
Навсякъде около нас се простираше една от най-старите руски земи - Радонежката земя, тихо апанажно княжество на Московската земя. Над ръба на полето, високо, два ястреба летяха в плавни, бавни кръгове. Ние с тебе не сме наследили нищо от миналото, земята е друга вече, селата и горите, и Радонеж е изчезнал, сякаш никога не е съществувал, само споменът за него е останал, а тези два ястреба кръжат пак така както преди хиляди години, да, може би и Яснушка тече в същото русло...
Ти дояждаше ябълката си, и аз видях, че мислите ти са далеч. Ти също забеляза ястребите и ги наблюдаваше дълго, пеперуди летяха над тебе, някои от тях, привлечени от червения цвят на гащичките ти, се опитаха да кацнат върху тях, но веднага излетяваха, а ти наблюдаваше възхитителния им полет. Говореше малко и кратко, но по лицето и очите ти личеше, че непрекъснато мислиш. О, как исках да се превърна в тебе дори за минута, за да знам мислите ти! Та нали ти беше вече човек!
Не, благословен, прекрасен беше нашият свят! Бомби не избухваха, градове и села не горяха, трупни мухи не кръжаха над лежащи по пътищата деца, не оскотяха от студ те, не ходеха в дрипи, заразени с паразити, не живееха в развалини и във всякакви дупки, като диви животни. Детските сълзи все течаха, течаха, но по съвсем, съвсем други причини... Не е ли това блаженство, не е ли щастие!
Огледах се отново и си помислих, че този ден, тези облаци, които в нашия край в този момент може би никой не е гледал освен теб и мен, тази горска река долу и камъчетата по дъното ѝ, хвърлени от ръката ти, и чистите потоците, течащи наоколо, този полски въздух, тази бяла павирана пътека в полето, между стените на овеса, вече покрити със синкаво-сребриста скреж, и както винаги красивото отдалече село, трептящият хоризонт зад него - този ден, както и някои други най-красиви дни от живота ми, ще останат завинаги в мене. Но ще запомниш ли ти този ден? Ще обърнеш ли някога погледа си надалеч, дълбоко назад, ще почувстваш ли, че годините, които си живял, никога не са се случили и ти отново си малко момче, тичащо до раменете си в цветя, плашещо пеперудите? Наистина, наистина, няма ли да си спомниш себе си, мен и слънцето, което печеше рамене ти, този вкус, този звук на един невероятно дълъг летен ден?
Къде ще отиде всичко това, по какъв странен закон ще бъде отсечено, покрито с мрака на небитието, къде ще изчезне това най-щастливо, ослепително време на началото на живота, времето на най-нежното детство?
Дори вдигнах ръце от отчаяние при мисълта, че най-великото време, времето, когато човек се ражда, е скрито от нас с някакъв воал. Така беше и с тебе! Ти вече знаеш толкова много, вече беше придобил характер, навици, научил се беше да говориш и още по-добре да разбираш речта, вече си имаше любими думи и най-нелюбими...
Но когото и да питаш, всеки помни себе си от пет-шест години нататък. А преди това? Или все пак не всичко се забравя и понякога идва при нас, като проблясък на светлина, от ранното детство, от началото на дните? Нима почти всеки не е преживявал как когато види нещо, дори и мътно, обикновено, някаква локва на есенния път, например, или е чул определен звук или усетил миризма, изведнъж бива поразен от силна мисъл: това вече е било някога, Виждал съм това, преживявал съм го! Кога, къде? В този ли живот, или в съвсем друг? И дълго време се е  опитвал да си спомни, да улови момента от миналото - но не е могъл.
Дойде време за дневния ти сън и се прибрахме. Чиф отдавна беше дотичал у дома, направил си беше дупка в гъстата трева и, изпънат, беше заспал с лапи,  потрепващи в съня му.
Къщата беше тиха. Ярки слънчеви квадрати лежаха на пода. Докато те събличах в стаята ти и ти обличах пижамата, ти успя да си спомниш всичко, което видя този ден. В края на нашия разговор ти открито се прозя два пъти. След като те сложих в леглото, отидох в стаята си. Мисля, че заспа преди да си тръгна. Седнах до отворения прозорец, запалих цигара и започнах да мисля за тебе. Представях си бъдещия ти живот, но, странно, не исках да те виждам като възрастен, бръснещ брадата си, ухажващ момичета, или пушач на цигари... Исках да те виждам колкото се може по-дълго време малък - не такъв, какъвто ти беше сега, това лято, а да речем, на десет години. В какви пътешествия само не сме ходили с тебе, по какво ли не сме се увличали!
После се върнах от бъдещето в настоящето и пак си помислих с копнеж, че ти си по-мъдър от мен, че знаеш нещо, което някога съм знаел, но сега съм го забравил, забравил... Че всичко на света е създадено само затова - очите на детето го гледат! Че царството Божие принадлежи на вас! Тези думи не са казани сега, но това означава, че и преди хиляди години се е усещало тайнственото превъзходство на децата? Какво ги издиа над нас? Невинността ли, или някакво висше знание, което изчезва с годините?
Така мина повече от час и слънцето забележимо се раздвижи, сенките се удължиха, когато ти започна да плачеш.
Смачках цигарата в пепелника и тръгнах към тебе, мислейки, че си се събудил и имаш нужда от нещо.
Но ти спеше със свити колене. Сълзите ти течаха толкова обилно, че възглавницата бързо се намокри. Ти ридаеше горчиво, с отчаяна безнадеждност. Не си плакал така, когато си бил наранен или си бил капризен. Тогава ти просто ревеше. А сега сякаш скърбеше за нещо, което си е отишло завинаги. Давеше се от риданието и гласът ти се измени!
Дали сънищата са просто хаотично отражение на реалността? Но ако това е така, каква реалност си сънувал? Какво си виждал, освен нашите внимателни, нежни очи, освен нашите усмивки, освен играчките, слънцето, луната и звездите? Какво си чувал, освен звуците на вода, шумоленето на гора, птичите песни, успокояващия звук на дъжда по покрива и приспивната песен на майка ти? Какво си научил в света, освен тихото щастие на живота, та плачеш толкова горчиво в съня си? Ти не си страдал и не си съжалявал за миналото и страхът от смъртта е непознат за тебе! Какво си сънувал ти всъщност? Или може би нашата душа скърби още от най-ранна детска възраст, страхувайки се от някакво предстоящо страдание?
Внимателно започнах да те събуждам, потупвайки те по рамото и галейки косата ти.
  • Сине, събуди се, мили сине, - рекох аз, като леко разклащах ръката ти.
  • Ставай, ставай, Альоша! Альоша! Ставай...
Ти се събуди, бързо седна и протегна ръце към мен. Вдигнах те, притиснах те силно и с нарочно весел глас казах: „Какво бе сине! Това е само сън, виж колко е слънчево навън!“ – Започна да дърпаш завесите и ги отхвърли настрани.
Стаята се озари от светлина, но ти все още плачеше, заравяйки лице в рамото ми, всмуквайки на пресекулки въздух в гърдите си и стискайки врата ми с пръсти толкова силно, че ме заболя.
- Сега ще обядваме... Виж каква птица долетя... А къде ни е нашето малко бяло пухкаво котенце? Альоша! Е, Альошенце, мило, не бой се от нищо, всичко свърши... Кой идва насам, мама сигурно? – Говорех произволни неща, опитвайки се да те разсея.
Постепенно ти започна да се успокояваш. Устните ти още страдалчески потрепваха от болка, но усмивката прозираше вече на лицето ти. Накрая ти засия и светна, виждайки малката каничка за обливане, която висеше на прозореца, и каза нежно, наслаждавайки се само на тази едничка дума:
- Кани-ич-аа...
Протегна ръка към нея, не направи опит да я грабнеш, както обикновено децата хващат любимата си играчка – не, погледна я през сълзи и с особено ясни очи, наслаждавайки се на формата и изрисуваната ѝ глазура.
След като те измих, завързах ти салфетка на вратлето и те настаних на масата, и внезапно разбрах, че нещо се е случило с тебе: ти не потупа с крак по масата, не се засмя, не каза „по-бързо!“ – ти ме гледаше сериозно, съсредоточено и мълчеше! Усетих как си тръгваш от мен, душата ти, слята досега с моята, - сега се отдалечи и с всяка година ще става все по-далечна, далечна, и не си вече аз, не си мое продължение и душата ми никога няма да те настигне, ще си отидеш завинаги. В твоя дълбок недетски поглед видях как душата ти ме напуска, тя ме гледаше със състрадание, сбогува се с мен завинаги!
Устремих се към тебе, бързах, исках да бъда поне наблизо, но виждах, че изоставам, че моят животът ме носи в предишната посока, докато ти тръгна вече по свой си път.
Такова отчаяние ме обзе, такава мъка! Но надеждата, че някой ден душите ни отново ще се слеят и никога вече няма да се разделят, прозвуча в мен с дрезгав, слаб глас. Да! Но къде и кога ще стане това?
Дошло ми беше времето, братко мой, и аз да заплача...
А това лято ти беше на една годинка и половина.

 

1977

 
Край
 
Оригинален текст
 
 
Юрий Казаков
 
ВО СНЕ ТЫ ГОРЬКО ПЛАКАЛ
 
 
Был один из тех летних теплых дней... Мы с товарищем стояли и разговаривали возле нашего дома. Ты же прохаживался возле нас, среди травы и цветов, которые были тебе по плечи, или приседал на корточки, долго разглядывая какую-нибудь хвоинку или травинку, и с лица твоего не сходила неопределенная полуулыбка, которую тщетно пытался я разгадать.
 
Набегавшись среди кустов орешника, подходил к нам иногда спаниель Чиф. Он останавливался несколько боком к тебе и, по-волчьи выставив плечо, туго повернув шею, скашивал в твою сторону свои кофейные глаза и молил тебя, ждал, чтобы ты ласково взглянул на него. Тогда он мгновенно припал бы на передние лапы, завертел бы коротким хвостом и залился бы заговорщицким лаем. Но ты почему-то боялся Чифа, опасливо обходил его, обнимал меня за колено, закидывал назад голову, заглядывал в лицо мне синими, отражающими небо глазами и произносил радостно, нежно, будто вернувшись издалека:
 
– Папа!
 
И я испытывал какое-то даже болезненное наслаждение от прикосновения твоих маленьких рук.
 
Случайные твои объятия трогали, наверное, и моего товарища, потому что он вдруг замолкал, ерошил пушистые твои волосы и долго, задумчиво созерцал тебя.
 
Теперь никогда больше не посмотрит он на тебя с нежностью, не заговорит с тобой, потому что его уж нет на свете, а ты, конечно же, не вспомнишь его, как не вспомнишь и многого другого...
 
Он застрелился поздней осенью, когда выпал первый снег. Но видел ли он этот снег, поглядел ли сквозь стекла веранды на внезапно оглохшую округу? Или он застрелился ночью? И валил ли снег еще с вечера, или земля была черна, когда он приехал на электричке и, как на Голгофу, шел к своему дому?
 
Ведь первый снег так умиротворяющ, так меланхоличен, так повергает нас в тягучие мирные думы...
 
И когда, в какую минуту вошла в него эта страшная, как жало, неотступная мысль? А давно, наверное... Ведь говорил же он мне не раз, какие приступы тоски испытывает он ранней весной или поздней осенью, когда живет на даче один, и как ему тогда хочется разом все кончить, застрелиться. Но и то сказать – у кого из нас в минуты тоски не вырываются подобные слова?
 
А были у него ночи страшные, когда не спалось, и все казалось: лезет кто-то в дом, дышит холодом, завораживает. А это ведь смерть лезла!
 
– Слушай, дай ты мне, ради бога, патронов! – попросил он однажды. – У меня кончились. Все, понимаешь, чудится по ночам, – ходит кто-то по дому! А везде – тихо, как в гробу... Дашь?
 
И я дал ему штук шесть патронов.
 
– Хватит тебе, – сказал я, посмеиваясь, – отстреляться.
 
А какой работник он был, каким упреком для меня была всегда его жизнь, постоянно бодрая, деятельная. Как ни придешь к нему – и, если летом зайдешь со стороны веранды, – поднимешь глаза на растворенное окно наверху, в мезонине, крикнешь негромко:
 
– Митя!
 
– Ау! – тотчас раздастся в ответ, и покажется в окне его лицо, и целую минуту глядит он на тебя затуманенным отсутствующим взором. Потом – слабая улыбка, взмах тонкой руки:
 
– Я сейчас!
 
И вот он уже внизу, на веранде, в своем грубом свитере, и кажется, что он особенно глубоко и мерно дышит после работы, и смотришь тогда на него с удовольствием, с завистью, как, бывало, глядишь на бодрую молодую лошадь, все просящую поводьев, все подхватывающую с шага на рысь.
 
– Да что ты распускаешься! – говорил он мне, когда я болел или хандрил. – Ты бери пример с меня! Я до глубокой осени купаюсь в Яснушке! Что ты все сидишь или лежишь! Встань, займись гимнастикой...
 
Последний раз видел я его в середине октября. Пришел он ко мне в чудесный солнечный день, как всегда прекрасно одетый, в пушистой кепке. Лицо у него было печально, но разговор у нас начался бодрый – о буддизме почему-то, о том, что пора, пора браться за большие романы, что только в ежедневной работе единственная радость, а работать каждый день можно только тогда, когда пишешь большую вещь...
 
Я пошел его провожать. Он вдруг заплакал, отворачиваясь.
 
– Когда я был такой, как твой Алеша, – заговорил он, несколько успокоясь, – мне небо казалось таким высоким, таким синим! Потом оно для меня поблекло, но ведь это от возраста? Ведь оно прежнее? Знаешь, я боюсь Абрамцева! Боюсь, боюсь... Чем дольше я здесь живу, тем больше меня сюда тянет. Но ведь это грешно – так предаваться одному месту? Ты Алешу носил на плечах? А я ведь своих сначала носил, а потом мы все на велосипедах уезжали куда-нибудь в лес, и я все говорил с ними, говорил об Абрамцеве, о здешней радонежской земле – мне так хотелось, чтобы они полюбили ее, ведь, по-настоящему, это же их родина! Ах, посмотри, посмотри скорей, какой клен!
 
Потом он стал говорить о зимних своих планах. А небо было так сине, так золотисто-густо светились под солнцем кленовые листья! И простились мы с ним особенно дружески, особенно нежно...
 
А три недели спустя, в Гагре – будто гром грянул для меня! Будто ночной выстрел, прозвучавший в Абрамцеве, летел и летел через всю Россию, пока не настиг меня на берегу моря. И точно так же, как и теперь, когда я пишу это, било в берег и изрыгало глубинный свой запах море в темноте, далеко направо, изогнутым луком огибая бухту, светилась жемчужная цепочка фонарей...
 
Тебе исполнилось уж пять лет! Мы сидели с тобой на темном берегу, возле невидимого во тьме прибоя, слушали его гул, слушали влажный щелкающий треск гальки, скатывавшейся назад, вслед за убегающей волной. Я не знаю, о чем думал ты, потому что ты молчал, а мне воображалось, что я иду в Абрамцево со станции домой, но не той дорогой, какой я обычно ходил. И пропало для меня море, пропали ночные горы, угадываемые только по высоко светящимся огонькам редкие домики, – я шел по булыжной, покрытой первым снегом дороге, и когда оглядывался, то на пепельно-светлом снегу видел свои отчетливые черные следы. Я свернул налево, прошел мимо черного пруда в светлеющих берегах, вошел в темноту елей, повернул направо... Я взглянул прямо перед собой и в тупике улочки увидел его дачу, осененную елями, с полыхающими окнами.
 
Когда же все-таки это случилось? Вечером? Ночью?
 
Мне почему-то хотелось, чтобы настал уже неуверенный рассвет в начале ноября, та пора его, когда только по посветлевшему снегу да по проявившимся, выступившим из общей темной массы деревьям догадываешься о близящемся дне.
 
Вот я подхожу к его дому, отворяю калитку, поднимаюсь по ступеням веранды и вижу...
 
«Слушай, – спросил он как-то меня, – а дробовой заряд – это сильный заряд? Если стрелять с близкого расстояния?» – «Еще бы! – отвечал я. – Если выстрелить с полуметра по осине, ну, скажем, в руку толщиной, осинку эту как бритвой срежет!»
 
До сих пор мучит меня мысль – что бы я сделал, увидь я его сидящим на веранде с ружьем со взведенным курком, с разутой ногой? Дернул бы дверь, выбил бы стекло, закричал бы на всю округу? Или в страхе отвел бы взгляд и затаил дух в надежде, что, если его не потревожить, он раздумает, отставит ружье, осторожно, придерживая большим пальцем, спустит курок, глубоко вздохнет, как бы опоминаясь от кошмара, и наденет башмак?
 
И что бы сделал он, если бы я выбил стекло и заорал, – отбросил бы ружье и кинулся бы с радостью ко мне или – наоборот, с ненавистью взглянув уже мертвыми глазами на меня, поторопился бы дернуть ногой за спусковой крючок? До сих пор душа моя прилетает в тот дом, в ту ночь, к нему, силится слиться с ним, следит за каждым его движением, тщится угадать его мысли – и не может, отступает...
 
Я знаю, что на дачу он добрался поздно вечером. Что делал он в эти последние свои часы? Прежде всего переоделся, по привычке аккуратно повесил в шкаф свой городской костюм. Потом принес дров, чтобы протопить печь. Ел яблоки. Не думаю, что роковое решение одолело его сразу – какой же самоубийца ест яблоки и готовится топить печь!
 
Потом он вдруг раздумал топить и лег. Вот тут-то, скорее всего, к нему и пришло это! О чем вспоминал он и вспоминал ли в свои последние минуты? Или только готовился? Плакал ли?..
 
Потом он вымылся и надел чистое исподнее.
 
Ружье висело на стене. Он снял его, почувствовал холодную тяжесть, стылость стальных стволов. Цевье послушно легло в левую ладонь. Туго подался под большим пальцем вправо язычок замка. Ружье переломилось в замке, открывши, как два тоннеля, затыльный срез двух своих стволов. И в один из стволов легко, гладко вошел патрон. Мой патрон!
 
По всему дому горел свет. Зажег свет он и на веранде. Сел на стул, снял с правой ноги башмак. Со звонким в гробовой тишине щелчком взвел курок. Вложил в рот и сжал зубами, ощущая вкус маслянистого холодного металла, стволы...
 
Да! Но сразу ли сел и снял башмак? Или всю ночь простоял, прижавшись лбом к стеклу, и стекло запотевало от слез? Или ходил по участку, прощаясь с деревьями, с Яснушкой, с небом, со столь любимой своей баней? И сразу ли попал пальцем ноги на нужный спусковой крючок или, по всегдашней неумелости своей, по наивности нажал не на тот крючок и долго потом передыхал, утирая холодный пот и собираясь с новыми силами? И зажмурился ли перед выстрелом или до последней аспидной вспышки в мозгу глядел широко раскрытыми глазами на что-нибудь?
 
Нет, не слабость – великая жизненная сила и твердость нужны для того, чтобы оборвать свою жизнь так, как он оборвал!
 
Но почему, почему? – ищу и не нахожу ответа. Или в этой, такой бодрой, такой деятельной жизни были тайные страдания? Но мало ли страдальцев видим мы вокруг себя! Нет, не это, не это приводит к дулу ружья. Значит, еще с рождения был он отмечен неким роковым знаком? И неужели на каждом из нас стоит неведомая нам печать, предопределяя весь ход нашей жизни?
 
Душа моя бродит в потемках...
 
Ну а тогда все мы были живы, и, как я сказал уже, стоял в зените долгий-долгий день, один из тех летних дней, которые, когда мы вспоминаем о них через годы, кажутся нам бесконечными.
 
Простившись со мной, еще раз взъерошив твои волосы, нежно коснувшись губами, в усах и бородке, твоего лба, от чего тебе стало щекотно и ты залился счастливым смехом, – Митя пошел к себе домой, а мы с тобой взяли большое яблоко и отправились в поход, который, предвкушали еще с утра. Увидев, что мы собрались в дорогу, за нами немедленно увязался Чиф, тут же обогнал нас, едва не сбив тебя с ног, и, трепеща раскинувшимися в воздухе ушами, как бабочка крыльями, высоко и далеко прыгая, скрылся в лесу.
 
О, какой долгий путь предстоял нам – чуть не целый километр! И какое разнообразие ожидало нас на этом пути, правда отчасти уже знакомом тебе, исхоженном не раз, но разве одно время похоже на другое время, хотя бы даже и один час на другой? То бывало пасмурно, когда мы шли, то солнечно, то росисто, то небо было сплошь заволочено тучами, то порыкивал и перекатывался гром, то накрапывал дождь и бусинки капель унизывали сухие нижние ветки елей, и твои красные сапожки ласково блестели, и тропинка маслянисто темнела, то дул ветер и лопотали осины, шумели вершинами березы и ели, то бывало утро, то полдень, то холодно, то жарко – ни одного дня не было похожего на другой, ни одного часа, ни одного куста, ни дерева – ничего!
 
На этот раз небо было безоблачно, спокойного бледно-голубого цвета, без той пронзительной синевы, которая рекою льется нам в глаза ранней весной или бьет нам в душу в разрывах низких туч поздней осенью. А на тебе в тот день были коричневые сандалии, желтые носки, красные штанишки и лимонная майка. Коленки твои были поцарапаны, ноги, плечи и руки белыми, а серые с фисташковыми крапинками большие глаза почему-то потемнели и посинели...
 
Сначала мы пошли в противоположную от ворот сторону, к задней калитке, по тропе, испещренной солнечными пятнами, переступая через еловые корневища, и хвоя мягко пружинила у нас под ногами. Потом ты остановился как вкопанный, озираясь по сторонам. Я тотчас понял, что тебе нужна палка, без которой ты не представлял почему-то себе гуляния, нашел ореховый хлыст, обломал его и дал тебе палку.
 
Потупившись от радости, что я угадал твое желание, ты взял ее и опять скоро побежал впереди, трогая палкой стволы деревьев, подступавших к тропинке, и высокие, со скрипичными завитками на верхушках, еще мокрые в тени папоротники.
 
Глядя сверху на мелькающие твои ножки, на нежную шейку с серебристой косичкой, на пушистый хохолок на макушке, я постарался и себя вообразить маленьким, и сразу же воспоминания обступили меня но какое бы раннее детство мне не вспомнилось, всюду я был старше тебя, пока вдруг в лесной просвет слева, в лесной дух, окружавший нас, не кинулся с той стороны долинки, по дну которой текла Яснушка, теплый запах разогретых на солнце лугов.
 
– Але-ши-ны но-жки... – нараспев, машинально сказал я.
 
– Бегут по до-ожке... – тотчас послушно откликнулся ты, и по дрогнувшим твоим прозрачным ушкам я понял, что ты улыбнулся.
 
Да, и я так же бежал когда-то, во тьме времен, и было лето, пекло солнце, и такой же луговой запах гнал душистый ветерок...
 
Я увидел большое поле где-то под Москвой, которое разделяло, разъединяло собравшихся на этом поле людей. В одной кучке, стоявшей на опушке жиденького березового леска, были почему-то только женщины и дети. Многие женщины плакали, вытирая глаза красными косынками. А на другой стороне поля стояли мужчины, выстроенные в шеренгу. За шеренгой возвышалась насыпь, на которой стояли буро-красные теплушки, чухающий далеко впереди и выпускающий высокий черный дым паровоз. А перед шеренгой расхаживали люди в гимнастерках.
 
И моя близорукая мать тоже плакала, беспрестанно вытирала набегающие слезы, щурилась и все спрашивала: «Ты видишь папу, сынок, видишь? Где он, покажи хоть, с какого краю он?» – «Вижу!» – отвечал я и действительно видел отца, стоявшего с правого края. И отец видел нас, улыбался, махал иногда рукой, а я не понимал, почему он не подойдет к нам или мы к нему.
 
Вдруг по нашей толпе пронесся какой-то ток, несколько мальчиков и девочек с узелками в руках несмело выбежали на луговой простор. Торопливо сунув мне тяжелый узелок с бельем и консервными банками, мать подтолкнула меня, крикнув вдогонку: «Беги, сыночек, к папе, отдай ему, поцелуй его, скажи, что мы его ждем!» – и я, уставший уже от жары, от долгого стояния, обрадовался и побежал...
 
Вместе с другими, мелькая голыми загорелыми коленками, бежал я через поле, и сердце мое колотилось от восторга, что наконец-то отец обнимет меня, возьмет на руки, поцелует и я опять услышу его голос и такой уютный запах табака – ведь так давно я не видел отца, что короткая моя память о нем подернулась как бы пеплом и обернулась жалостью уже к себе за то, что я одинок без его грубых мозолистых ладоней, без его голоса, без его взгляда на себя. Я бежал, поглядывая то себе под ноги, то на отца, у которого я различал уже родинку на виске, и вдруг увидел, что лицо его стало несчастным, и чем ближе я к нему подбегал, тем беспокойней становилось в шеренге, где стоял отец...
 
Выйдя через калитку в лес, мы повернули направо, в сторону ротонды, которую когда-то начал строить наш сосед, но не достроил, и теперь она дико серела своим бетонным куполом и колоннами среди зелени елово-ольховой чащи, и которую ты любил подолгу, с восхищением рассматривать.
 
Слева от нас катила по камешкам свои струи крошечная речка Яснушка. Мы ее пока не видели за разросшимися кустами орешника и малины, но знали, что тропинка выведет нас к обрыву под ротондой, под которым медленно кружатся хвоинки и редкие листья в небольшом темном омутке.
 
Почти отвесными столпами прорывалось к нам солнце, в его свете медово горели волнистые потеки смолы, кровяными каплями вспыхивала там и сям земляника, невесомыми табунками толклась мошкара, невидимые в густоте листвы, перекликались птицы, мелькнув в солнечном луче, переметнулась с дерева на дерево белка, и ветка, мгновение назад оставленная ею, закачалась, мир благоухал...
 
– Смотри, Алеша, белка! Видишь? Вон она, смотрит на тебя...
 
Ты посмотрел вверх, увидел белку и выронил палку. Ты всегда ее ронял, если тебя вдруг занимало что-то другое. Проводив белку взглядом, пока она не скрылась, ты вспомнил о палке, подобрал ее и снова пустился в путь.
 
Навстречу нам, по тропе, прыгая так высоко, будто он хотел полететь, выскочил Чиф. Остановившись, он некоторое время созерцал нас своими глубокими длинными, как у газели, глазами, спрашивая: бежать ли ему все вперед, не собираемся ли мы поворотить назад или в сторону? Я безмолвно показал ему на тропинку, по которой мы шли, он понял и опрометью бросился дальше.
 
Через минуту мы услышали его азартный лай, не передвигавшийся по звуку, а доносившийся из одного места. Значит, он никого не гнал, а что-то нашел и звал нас поскорее прийти.
 
– Слышишь? – сказал я тебе. – Наш Чиф что-то нашел и зовет нас!
 
Чтобы тебе не исколоться об елки и побыстрее дойти, я взял тебя на руки. Лай раздавался все ближе, и скоро под огромной прекрасной березой, стоявшей несколько особняком на едко-зеленой, сиреневой и желтой моховой полянке, мы увидели Чифа и услышали не только его лай, но и страстные, задыхающиеся всхлипывания во время вздохов.
 
Он нашел ежика. Береза стояла метрах в тридцати от тропинки, и я в который раз подивился его чутью. Весь мох вокруг ежика был вытоптан. Завидев нас, Чиф принялся брехать еще пуще. Я поставил тебя на землю, оттащил Чифа за ошейник, и мы присели перед ежиком на корточки.
 
– Это ежик, – сказал я, – повтори: ежик.
 
– Ежик... – сказал ты и тронул его палкой. Ежик фукнул и слегка подскочил. Ты отдернул палку, потерял равновесие и сел на мох.
 
– Ты не бойся, – сказал я, – только его не надо трогать. Вот теперь он свернулся клубком, одни иголки торчат. А когда мы уйдем, он высунет носик и побежит по своим делам. Он тоже гуляет, как и ты... Ему нужно много гулять, потому что он спит целую зиму. Его засыпает снегом, и он спит. Ты помнишь зиму? Помнишь, как мы катали тебя на санках?
 
Ты улыбнулся загадочно. Господи, чего бы я не отдал, чтобы только узнать, чему ты улыбаешься столь неопределенно наедине с собой или слушая меня! Уж не знаешь ли ты нечто такое, что гораздо важнее всех моих знаний и всего моего опыта?
 
И я вспомнил тот день, когда приехал за тобой в родильный дом. Ты представлял из себя тогда довольно тяжелый, как мне показалось, тугой и твердый сверток, который нянечка вручила почему-то мне. Я еще не донес тебя до машины, как почувствовал, что внутри свертка – теплое и живое, хоть лицо твое было прикрыто и дыхания твоего я не ощущал.
 
Дома мы сразу же распеленали тебя. Я ожидал увидеть нечто красное и сморщенное, как всегда пишут о новорожденных, – но никакой красноты и сморщенности не было. Ты сиял белизной, шевелил поразительно тонкими ручками и ножками и важно смотрел на нас большими глазами неопределенного серо-голубого цвета. Ты весь был чудо, и только одно портило твой вид – пластырная наклейка на пупке.
 
Скоро ты был снова спеленат, накормлен и уложен спать, а мы все пошли на кухню. За чаем разговор начался для женщин упоительный: о подгузниках, о сцеживании молока перед кормежкой, о купании и о прочих столь же важных предметах. Я же все вставал, присаживался возле тебя и подолгу рассматривал твое лицо. И вот когда я пришел к тебе в третий или четвертый раз, я вдруг увидел, что ты улыбаешься во сне и лицо твое трепещет...
 
Что значила твоя улыбка? Видел ли ты сны? Но какие же сны ты мог видеть, что могло тебе сниться, что мог ты знать, где бродили твои мысли и были ли они у тебя тогда? Но не только улыбка – лицо твое приобрело выражение возвышенного, вещего знания, какие-то облачка пробегали по нему, каждое мгновение оно становилось иным, но общая гармония его не угасала, не изменялась. Никогда во время бодрствования, – плакал ли ты или смеялся или смотрел молча на разноцветные погремушки, повешенные над твоей кроваткой, – не было у тебя такого выражения, какое поразило меня, когда ты спал, а я, затаив дыхание, думал, что же с тобой происходит. «Когда младенцы так улыбаются, – сказала потом моя мать, – это, значит, их ангелы забавляют».
 
Вот и теперь, сидя над ежиком, на мой вопрос ответил ты неясной своей улыбкой и промолчал, и я так и не понял, помнишь ли ты зиму. А первая твоя зима в Абрамцеве была чудесна! Такой обильный по ночам выпадал снег, а днем так розово сияло солнце, что и небо становилось розовым, и мохнатые от инея березы... Ты выходил на воздух, на снег, в валенках и в шубке, до того толстый, что руки твои в толстых варежках были растопырены. Ты садился в санки, обязательно брал в руку палку, – несколько палок разной длины были прислонены у крыльца, и ты каждый раз выбирал другую, – мы вывозили тебя за ворота, и начиналась упоительная поездка. Чертя палкой по снегу, ты принимался разговаривать сам с собой, с небом, с лесом, с птицами, со скрипом снега под нашими ногами и под полозьями санок, и все тебя слушало и понимало, одни мы не понимали, потому что говорить ты еще не умел. Ты заливался на разные лады, ты булькал и агукал, и все твои ва-ва-ва, и ля-ля-ля, и ю-ю-ю, и уип-тип-уип означали для нас только, что тебе хорошо.
 
Потом ты замолкал, и мы, оглянувшись, видели, что палка твоя чернеет на дороге далеко позади, а ты, растопырив руки, спишь, и румянец вовсю горит на твоих тугих щеках. Мы возили тебя час и два, а ты все спал – спал так крепко, что потом, когда мы вносили тебя в дом, разували, раздевали, расстегивали и развязывали, укладывали в кровать, – ты не просыпался...
 
Наглядевшись на ежика, мы вышли снова на тропинку и скоро подошли к ротонде. Ты первый увидел ее, остановился и, как всегда, с наслаждением выговорил:
 
– Кака-ая бо'ша-ая, к'аси-ивая башня!
 
Некоторое время ты смотрел на нее издали, повторяя изумленным тоном, будто видел ее впервые: «Какая ба-ашня!», потом мы подошли, и ты стал по очереди трогать своей палочкой ее колонны. Затем ты перевел взгляд вниз, на маленькое лоно прозрачного омутка, и я тотчас подал тебе руку. Так, рука об руку, мы и спустились осторожно с обрыва к самой воде. Чуть пониже был перекат, и вода там звенела, омуток же казался неподвижен, и течение можно было обнаружить, если долго следить за каким-нибудь плавающим листком, который почти с медленностью минутной стрелки подвигался к перекату. Я сел на поваленную ель и закурил, потому что знал, что сидеть здесь мне придется до тех пор, пока ты не насладишься всеми прелестями омутка.
 
Выронив палку, ты подошел к очень удобному для тебя корню у самой воды, лег на него грудью и принялся смотреть в воду. Странно, но ты в это лето не любил играть обыкновенными игрушками, а любил заниматься предметами мельчайшими. Без конца ты мог передвигать по ладошке какую-нибудь песчинку, хвоинку, крошечную травинку. Миллиметровый кусочек краски, отколупнутый тобою от стены дома, надолго повергал тебя в созерцательное наслаждение. Жизнь, существование пчел, мух, бабочек и мошек занимала тебя несравненно больше, чем существование кошек, собак, коров, сорок, белок и птиц. Какая же бесконечность, какая неисчислимость открывалась тебе на дне омутка, когда ты, лежа на корне, приблизив лицо почти к самой воде, разглядывал это дно! Сколько там было крупных и мелких песчинок, сколько камешков всевозможных оттенков, какой нежнейший зеленый пух покрывал крупные камни, сколько там было прозрачных мальков, то застывавших неподвижно, то разом брызгающих в сторону, и сколько вообще микроскопических предметов, видимых только твоим глазом!
 
– П'авают 'ыбки... – сообщил ты мне через минуту.
 
– А-а, – сказал я, подходя и присаживаясь возле тебя, – значит, не ушли еще в большую речку? Это такие маленькие рыбки, мальки...
 
– Майки... – радостно согласился ты.
 
Вода в омутке была столь прозрачна, что только синева неба и верхушки деревьев, отраженные в ней, делали ее видимой. Ты, перевесившись через корень, зачерпнул со дна горсточку камешков. Облачко мельчайших песчинок образовалось возле дна и, подержавшись немного, опало. Ты бросил камушки в воду, отражения деревьев заколебались, и по тому, как торопливо ты стал подниматься, я понял, что ты вспомнил о любимом своем занятии. Для тебя настало время бросать камни.
 
Я опять сел на поваленное дерево, а ты выбрал камень покрупнее, любовно оглядел его со всех сторон, подошел к самой воде и бросил его на середину омутка. Взлетели брызги, окруженный волнистыми струями воздуха, камень глухо тукнул о дно, а по воде пошли круги. Насладившись видом взволнованной воды, брызгами, стуком камня, плеском воды, ты дождался, пока все успокоится, взял еще камень и, как в первый раз, оглядев его, опять бросил...
 
Так ты бросал и бросал, любуясь всплесками и волнами, а мир вокруг был тих и прекрасен – не доносилось шума электрички, не пролетел ни один самолет, никто не проходил мимо нас, никто нас не видел. Один Чиф изредка появлялся то с той, то с другой стороны, высунув язык, с плеском вбегал в речку, шумно лакал и, вопросительно поглядев на нас, опять исчезал.
 
На плечо тебе сел комар, ты долго не замечал его, потом согнал комара, сморщился и подошел ко мне.
 
– Комаик кусил... – сказал ты, морщась.
 
Я почесал тебе плечо, подул на него, похлопал.
 
– Ну? Что будем теперь делать? Еще побросаешь или пойдем дальше?
 
– Пойдем дайше, – решил ты.
 
Я взял тебя на руки, перешел через Яснушку. Нам нужно было пересечь потную долинку, вдоль которой тянулась сплошная кипень медуницы. Белые шапки ее, казалось, плавились на солнце, струились и были наполнены счастливым гудением пчел.
 
Тропинка начала подниматься – сначала среди ельника и лещины, потом между дубов и берез, пока не вывела нас на большой луг, окаймленный справа лесом, а слева переходящий в волнистое поле. Мы поднимались, уже по лугу, все выше, пока не взошли на его вершину, и нам стало далеко видно, открылся горизонт с еле заметными черточками антенн вдали, с тонкой дымкой над невидимым Загорском. На лугу уже начался сенокос, и хоть сено было еще в валках, но еле уловимый ветерок уже гнал над землей вянущий запах. Мы с тобой сели в еще не кошенной траве и цветах, и я утонул в них по плечи, ты же ушел в них с головой, и над тобой было одно небо. Я вспомнил о яблоке, достал его из кармана, до блеска вытер о траву и дал тебе. Ты взял обеими руками и сразу откусил, и след от укуса был подобен беличьему.
 
Кругом нас простиралась одна из древнейших русских земель – земля радонежская, тихое удельное княжество Московской земли. Над краем поля, высоко, плавными медленными кругами ходили два коршуна. Ничего нам с тобой не досталось от прошлого, сама земля переменилась, деревни и леса, и Радонеж пропал, будто его и не было, одна память о нем осталась, да вон те два коршуна ходят кругами, как и тысячу лет назад, да, может быть, Яснушка течет все тем же руслом...
 
Ты доедал яблоко, но мысли твои, я видел, были далеко. Ты тоже заметил коршунов и долго следил за ними, бабочки пролетали над тобой, некоторые из них, привлеченные красным цветом твоих штанишек, пытались сесть на них, но тут же взмывали, и ты провожал взглядом их восхитительный полет. Ты говорил мало и коротко, но по лицу твоему глазам видно было, что думаешь ты постоянно. Ах, как хотел я стать хоть на минутку тобою, чтобы узнать твои мысли! Ведь ты был уже человеком!
 
Нет, благословен, прекрасен был наш мир! Не рвались бомбы, не горели города и деревни, трупные мухи не вились над валяющимися на дорогах детьми, не окостеневали они от холода, не ходили в лохмотьях, кишащих паразитами, не жили в развалинах и во всяческих норках, подобно диким зверям. Лились и теперь детские слезы, лились, но совсем, совсем по другому поводу... Это ли не блаженство, это ли не счастье!
 
Я опять огляделся и подумал, что этот день, эти облака, на которые в нашем краю в ту минуту, может быть, никто не смотрел, кроме нас с тобой, эта лесная речка внизу и камушки на дне ее, брошенные твоей рукой, и чистые струи, обтекающие их, этот полевой воздух, эта белая набитая тропа в поле, между стенками овса, уже подернутого голубовато-серебристой изморозью, и как всегда, красивая издали деревенька, дрожащий горизонт за нею, – этот день, как и некоторые другие прекраснейшие дни моей жизни, останется во мне навсегда. Но вспомнишь ли этот день ты? Обратишь ли ты когда-нибудь свой взор далеко, глубоко назад, почувствуешь ли, что прожитых лет как бы и не было и ты опять крошечный мальчик, бегущий по плечи в цветах, вспугивающий бабочек? Неужели, неужели не вспомнишь ты себя и меня и солнце, жарко пекущее тебе плечи, этот вкус, этот звук неправдоподобно длинного летнего дня?
 
Куда же это все канет, по какому странному закону отсечется, покроется мглой небытия, куда исчезнет это самое счастливое ослепительное время начала жизни, время нежнейшего младенчества?
 
Я даже руками всплеснул в отчаянии от мысли, что самое великое время, то время, когда рождается человек, закрывается от нас некоей пеленой. Вот и ты! Ты уже так много знал, уже приобрел характер, привычки, научился говорить, а еще лучше понимать речь, у тебя уже есть любимое и нелюбимое...
 
Но кого ни спросишь – все помнят себя с пяти-шести лет. А раньше? Или все-таки не все забывается и иногда приходит к нам, как мгновенная вспышка, из самого раннего детства, от истока дней? Разве не испытывал почти каждый, как, увидев что-то, вовсе даже неяркое, обыкновенное, лужу какую-нибудь на осенней дороге, услышав некий звук или запах, поразишься вдруг напряженной мыслью: это было уже со мной, это я видел, пережил! Когда, где? И в этой ли жизни или в жизни совсем другой? И долго силишься вспомнить, поймать мгновенье в прошлом – и не можешь.
 
Наступило время твоего дневного сна, и мы пошли домой. Чиф давно прибежал, умял себе в густой траве ямку и, растянувшись, спал, подрагивая во сне лапами.
 
В доме было тихо. Яркие квадраты солнца лежали на полах. Пока я раздевал тебя в твоей комнате и натягивал на тебя пижамку, ты успел вспомнить обо всем, что видел в этот день. В конце нашего разговора ты раза два откровенно зевнул. Уложив тебя в постель, я пошел к себе. По-моему, ты успел заснуть прежде, чем я вышел. Я сел у открытого окна, закурил и принялся думать о тебе. Я представлял твою будущую жизнь, но, странно, мне не хотелось видеть тебя взрослым, бреющим бороду, ухаживающим за девушками, курящим сигареты... Мне хотелось как можно дольше видеть тебя маленьким – не таким, каким ты был тогда, в то лето, а, скажем, десятилетним. В какие только путешествия не пускались мы с тобой, чем только не увлекались!
 
Потом из будущего я возвращался в настоящее и опять с тоской думал, что ты мудрее меня, что ты знаешь нечто такое, что и я знал когда-то, а теперь забыл, забыл... Что и все-то на свете сотворено затем только, чтобы на него взглянули глаза ребенка! Что царствие божие принадлежит тебе! Не теперь сказаны эти слова, но, значит, и тысячи лет назад ощущалось загадочное превосходство детей? Что же возвышало их над нами? Невинность или некое высшее знание, пропадающее с возрастом?
 
Так прошло более часу, и солнце заметно передвинулось, тени удлинились, когда ты заплакал.
 
Я ткнул папиросу в пепельницу и прошел к тебе, думая, что ты проснулся и тебе что-нибудь нужно.
 
Но ты спал, подобрав коленки. Слезы твои текли так обильно, что подушка быстро намокала. Ты всхлипывал горько, с отчаянной безнадежностью. Совсем не так ты плакал, когда ушибался или капризничал. Тогда ты просто ревел. А теперь – будто оплакивал что-то навсегда ушедшее. Ты задыхался от рыданий, и голос твой изменился!
 
Сны – всего лишь сумбурное отображение действительности? Но если так, какая же действительность тебе снилась? Что ты видел кроме наших внимательных, нежных глаз, кроме наших улыбок, кроме игрушек, солнца, луны и звезд? Что слышал ты, кроме звуков воды, шелестящего леса, пения птиц, убаюкивающего шума дождя по крыше и колыбельной матери? Что успел узнать ты на свете, кроме тихого счастья жизни, чтобы так горько плакать во сне? Ты не страдал и не жалел о прошлом, и страх смерти был тебе неведом! Что же тебе снилось? Или у нас уже в младенчестве скорбит душа, страшась предстоящих страданий?
 
Я осторожно принялся будить тебя, похлопывая по плечу, гладя твои волосы.
 
– Сынок, проснись, милый, – говорил я, слегка тормоша тебя за руку. – Вставай, вставай, Алеша! Алеша! Вставай...
 
Ты проснулся, быстро сел и протянул ко мне руки. Я поднял тебя, прижал крепко и, нарочито бодрым голосом приговаривая: «Ну, что ты, что ты! Это тебе приснилось, погляди, какое солнышко!» – стал раздвигать, откидывать на стороны занавески.
 
Комната озарилась светом, но ты все плакал, уткнувши лицо мне в плечо, прерывисто набирая в грудь воздуху и так крепко вцепившись пальцами мне в шею, что мне больно стало.
 
– Сейчас обедать будем... Смотри, какая птица полетела... А где наш беленький пушистый Васька? Алеша! Ну, Алешка, милый, не бойся ничего, все прошло... Кто это там идет, не мама ли? – я говорил что попало, стараясь развлечь тебя.
 
Постепенно ты стал успокаиваться. Рот твой еще страдальчески кривился, но улыбка уже пробивалась на лице. Наконец ты просиял и засветился, увидев любимый тобою, висящий на окне крошечный обливной кувшинчик, нежно выговорил, наслаждаясь одним только этим словом:
 
– Куинчи-ик...
 
Ты потянулся к нему, не сделал попытки схватить его, как хватают обычно дети любимую игрушку, – нет, ты смотрел на него омытыми слезами и от этого особенно чистыми глазами, упиваясь его формой и расписной глазурью.
 
Умыв тебя, обвязав салфеткой, усадив за стол, я вдруг понял, что с тобой что-то произошло: ты не стучал ножкой по столу, не смеялся, не говорил «скорей!» – ты смотрел на меня серьезно, пристально и молчал! Я чувствовал, как ты уходишь от меня, душа твоя, слитая до сих пор с моей, – теперь далеко и с каждым годом будет все отдаляться, отдаляться, что ты уже не я, не мое продолжение и моей душе никогда не догнать тебя, ты уйдешь навсегда. В твоем глубоком, недетском взгляде видел я твою, покидающую меня душу, она смотрела на меня с состраданием, она прощалась со мною навеки!
 
Я тянулся за тобою, спешил, чтобы быть хоть поблизости, я видел, что я отстаю, что моя жизнь несет меня в прежнюю сторону, тогда как ты отныне пошел своей дорогой.
 
Такое отчаяние охватило меня, такое горе! Но хриплым, слабым голоском звучала во мне и надежда, что души наши когда-нибудь опять сольются, чтобы уже никогда не разлучаться. Да! Но где, когда это будет?
 
Впору, братец ты мой, было и мне заплакать...
 
А было тебе в то лето полтора года.
 
 
1977

© Леснич Велесов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??