The Tao of Pooh

Foreword

"What's this you're writing?" asked Pooh, climbing onto the writing table.
"The Tao of Pooh," I replied.
"The how of Pooh?" asked Pooh, smudging one of the words I had just written.
"The Tao of Pooh," I replied, poking his paw away with my pencil.
"It seems more like the ow! of Pooh," said Pooh, rubbing his paw.
"Well, it's not," I replied huffily.
"What's it about?" asked Pooh, leaning forward and smearing another word.
"It's about how to stay happy and calm under all circumstances!" I yelled.
"Have you read it?" asked Pooh.
 

That was after some of us were discussing the Great Masters of Wisdom, and someone was saying
how all of them came from the East, and I was saying that some of them didn't, but he was going on
and on, just like this sentence, not paying any attention, when I decided to read a quotation of Wisdom from the West, to prove that there was more to the world than one half, and I read:
"When you wake up in the morning, Pooh," said Piglet at last, "what's the first thing you say to
yourself?"
"What's for breakfast?" said Pooh. "What do you say, Piglet?"
"I say, I wonder what's going to happen exciting today?" said Piglet.
Pooh nodded thoughtfully.
"It's the same thing," he said.
 

"What's that?" the Unbeliever asked.
"Wisdom from a Western Taoist," I said.
"It sounds like something from Winnie-the-Pooh," he said.
"It is," I said.
"That's not about Taoism," he said.
"Oh, yes it is," I said.
"No, it's not," he said.
"What do you think it's about?" I said.
"It's about this dumpy little bear that wanders around asking silly questions, making up songs, and
going through all kinds of adventures, without ever accumulating any amount of intellectual knowledge or losing his simpleminded sort of happiness. That's what it's about," he said.
"Same thing," I said.
 

That was when I began to get an idea: to write a book that explained the principles of Taoism
through Winnie-the-Pooh, and explained Winniethe-Pooh through the principles of Taoism.
When informed of my intentions, the scholars exclaimed, "Preposterous!" and things like that.
Others said it was the stupidest thing they'd ever heard, and that I must be dreaming. Some said it
was a nice idea, but too difficult "Just where would you even begin?" they asked. Well, an old Taoist
saying puts it this way: "A thousand-mile journey starts with one step." So I think that we will start at the beginning...

THE
HOW OF
POOH?

"You see, Pooh," I said, "a lot of people don't seem to know what Taoism is . . . "
"Yes?" said Pooh, blinking his eyes.
"So that's what this chapter is for—to explain things a bit."
"Oh, I see," said Pooh.
"And the easiest way to do that would be for
us to go to China for a moment."
"What?" said Pooh, his eyes wide open in amazement. "Right now?"
"Of course. All we need to do is lean back, relax, and there we are."
"Oh, I see," said Pooh.
Let's imagine that we have walked down a narrow street in a large Chinese city and have found a small shop that sells scrolls painted in the classic manner. We go inside and ask to be shown something allegorical—something humorous, perhaps, but with some sort of Timeless Meaning. The
shopkeeper smiles. "I have just the thing," he tells us. "A copy of The Vinegar Tasters!" He leads us to a large table and unrolls the scroll, placing it down for us to examine. "Excuse me—I must attend to something for a moment," he says, and goes into the back of the shop, leaving us alone with the painting.

Although we can see that this is a fairly recent version, we know that the original was painted long
ago; just when is uncertain. But by now, the theme of the painting is well known. We see three men standing around a vat of vinegar. Each has dipped his finger into the vinegar and has tasted it. The expression on each man's face shows his individual reaction. Since the painting is allegorical, we are to understand that these are no ordinary vinegar tasters, but are instead representatives of the "Three Teachings" of China, and that the vinegar they are sampling represents the Essence of Life. The three masters are K'ung Fu-tse (Confucius), Buddha, and Lao-tse, author of the oldest existing book of Taoism. The first has a sour look on his face, the second wears a bitter expression, but the third man is smiling.

To K'ung Fu-tse (kung FOOdsuh), life seemed rather sour. He believed that the present was out of
step with the past, and that the government of man on earth was out of harmony with the Way of
Heaven, the government of the universe. Therefore, he emphasized reverence for the Ancestors, as
well as for the ancient rituals and ceremonies in which the emperor, as the Son of Heaven, acted as
intermediary between limitless heaven and limited earth. Under Confucianism, the use of precisely
measured court music, prescribed steps, actions, and phrases all added up to an extremely complex
system of rituals, each used for a particular purpose at a particular time. A saying was recorded about K'ung Fu-tse: "If the mat was not straight, the Master would not sit." This ought to give an indication of the extent to which things were carried out under Confucianism.

To Buddha, the second figure in the painting, life on earth was bitter, filled with attachments and
desires that led to suffering. The world was seen as a setter of traps, a generator of illusions, a revolving wheel of pain for all creatures. In order to find peace, the Buddhist considered it necessary to transcend "the world of dust" and reach Nirvana, literally a state of "no wind." Although the essentially optimistic attitude of the Chinese altered Buddhism considerably after it was brought in from its native India, the devout Buddhist often saw the way to Nirvana interrupted all the same by the bitter wind of everyday existence.

To Lao-tse (LAOdsuh), the harmony that naturally existed between heaven and earth from the
very beginning could be found by anyone at any time, but not by following the rules of the Confucianists. As he stated in his Tao Te Ching (DAO DEH JEENG), the "Tao Virtue Book," earth was in essence a reflection of heaven, run by the same laws—not by the laws of men. These laws affected not only the spinning of distant planets, but the activities of the birds in the forest and the fish in the sea. According to Lao-tse, the more man interfered with the natural balance produced and governed by the universal laws, the further away the harmony retreated into the distance. The more forcing, the more trouble. Whether heavy or light, wet or dry, fast or slow, everything had its own nature already within it, which could not be violated without causing difficulties. When abstract and arbitrary rules were imposed from the outside, struggle was inevitable. Only then did life become sour.

Максимата на Пух

Предговор

“Какво е това, което пишеш?”, попита Пух, качвайки се върху писалището.

„Максимата на Пух”, отговорих.

„Кое на Пух?”, попита Пух, размазвайки една от думите, които бях написал.

„Максимата на Пух”, отговорих, отдръпвайки лапата му с молива си.

„Звучи повече като „Болката на Пух”, каза Пух, разтривайки лапата си.

„Е, не е”, отговорих му намусено.

„За какво се разказва?”, попита Пух, навеждайки се напред и размазвайки още една от думите.

„Става въпрос за това как да оставаш щастлив и спокоен във всякакви ситуации!”, извиках.

„А ти чел ли си я?”, попита Пух.

Това се случи след като обсъждахме Великите Мъдреци, и някой от нас каза че всички те са дошли от Изтока, а аз твърдях че не всички са дошли оттам, но той продължаваше ли продължаваше, точно като това изречение, без да обръща никакво внимание. Тогава аз реших да прочета цитат от „Мъдрости от Запада”, за да му докажа че света е направен от повече от една част. Прочетох му следното:

„Когато се събудиш сутрин, Пух”, каза Прасчо, „Кое е първото нещо, което си казваш?”

„Какво ли има за закуска?”, каза Пух. „А ти какво си казваш, Прасчо?”

„Аз си казвам: Чудя се какво ли интересно нещо ще ми се случи днес?”, каза Прасчо.

Пух кимна замислено.  

„Значи си казваме едно и също”.

“Какво е това?”, попита ме Невярващият.

„Мъдрости на Таоист от Запада”, отговорих му аз.

„Звучи като цитат от „Мечо Пух”, каза той.

„Защото е точно това”, казах аз.

„Това няма нищо общо с таоизма”, каза той.

„Напротив, има”, казах му аз.

„Не, няма”, каза той.

„За какво става въпрос, според теб?”, попитах го.

„Става въпрос за едно трътлесто малко мече, което обикаля наоколо и задава глупави въпроси, измисля си песни и преминава през всякакви приключения, без да натрупва каквито и да е интелектуални познания или да губи скромният си вид щастие. За това става въпрос”, каза той.

„Значи говорим за едно и също нещо”, отговорих му аз.

Това породи в мен идея: да напиша книга, в която да се обясняват принципите на Таоизма, погледнат през очите на Мечо Пух, и да обясня Мечо Пух чрез Таоизма. Когато разбраха за моите намерения, учените възкликнаха: „Пълен абсурд!” и други такива неща. Други казаха, че това е най-глупавото нещо, което са чували и сигурно сънувам. Някои казаха, че идеята е добра, но и много трудна за изпълнение: „Откъде точно смяташ да започнеш?”, попитаха те. Е, едно старо изказване на Таоист гласи: „И най-дългото пътешествие започва с първата крачка”. Затова мисля да започна от самото начало…

Кое на Пух?

„Разбираш ли, Пух?”, казах аз, „Изглежда много хора не знаят какво е Таоизма…”

„Да?”, каза Пух, мигайки с очи.

„За това е и  тази първа глава – да се изяснят нещата поне малко”.

„О, разбирам”, каза Пух.

„А най-лесният начин да постигнем това е да се пренесем в Китай за момент”

„Какво?”, попита Пух, а очите му се разшириха в учудване. „Сега ли?”

„Разбира се. Всичко, което е необходимо да направим е да се облегнем назад, да се отпуснем, и ето, вече сме там”.

„О, разбирам”, каза Пух.

Нека си представим, че вървим по тясна уличка в голям град в Китай и сме открили малък магазин, в който продават свитъци нарисувани по класическият начин. Влизаме вътре и молим да ни покажат нещо алегорично – нещо хумористично, може би, но с някакво вечно значение. Собственикът на магазина се усмихва. „Имам нещо подходящо”, казва той.

„Копие на „Дегустаторите на оцет!” Той ни води до огромна маса и развива свитъкът, поставяйки го така че да можем да го разгледаме. „Извинете ме – имам да свърша нещо”, казва той и се отправя към задната част на магазина, оставяйки ни сами с рисунката.   

Забелязваме, че това е сравнително нова версия, но въпреки това знаем че оригиналът е бил нарисуван преди много време; не е ясно точно кога. Но вече сме наясно с темата на рисунката.

Виждаме трима мъже да стоят около голям съд с оцет. Всеки един от тях е потопил пръст в оцета и го е опитал. Изражението на лицата им показва реакцията на всеки един от тях. Тъй като рисунката е алегорична, на нас трябва да ни е ясно че те не са обикновени дегустатори на оцет, а всъщност са представители на „Трите учения” на Китай, а оцетът който дегустират символизира същността на живота.  Тримата учители от рисунката са К’унг Фу-Це (Конфуций), Буда и Лао-Це, който е автор на най-старата съществуваща книга за Таоизма. Първият от тях има кисело изражение, вторият има горчиво изражение, но третият от тях се усмихва.

За К’унг Фу-Це животът е изглеждал доста кисел. Той вярвал, че настоящето не е в крак с миналото, а правителството на хората на Земята не е в хармония с Волята на небето, правителството на Вселената.  Затова, той подчертава своята почит към предците, както и към древните ритуали и церемонии ,в които Императорът (Синът на Небето) е действал като посредник между безграничното Небе и ограничената Земя. Според Конфуцианството, използването на добре премерена музика, указания, действия и фрази образува изключително сложна система от ритуали, всеки използван за определена цел в определен момент. Следната поговорка бе написана за К’унг Фу-Це: „Ако рогозката не е поставена правилно, Учителят не сяда на нея”. Това би трябвало да даде точна индикация за степента, с която нещата се случваха съгласно конфуцианството.

За Буда, втората фигура от рисунката, животът на Земята бе горчив, изпълнен с привързаност и желания, които водят до страдание. Той вижда светът като сетер с капани, генератор на илюзии, въртящо се колело на болката за всички същества. За да намери вътрешен покой, всеки Будист счита за необходимо да се издигне над „света на прахта” и да достигне Нирвана, буквално безтегловно състояние. Въпреки, че по същество оптимистичната нагласа на китайците променя значително Будизма, след като е пътувал чак от родната си страна Индия, преданият будист често виждал как пътят към Нирвана е прекъснат от горчивия вятър на всекидневието. 

За Лао Це, естествената хармония която съществува  между небето и земята, може да бъде открита от всеки по всяко време, но не чрез правилата на Конфуцианизма. Както и заявява в своята „ Дао Дъ Дзин” („Тао книгата на добродетелите”), по същество Земята е отражение на Небето и е управлявана от същите закони като него  – не тези на хората. Тези закони засягат не само въртенето на далечните планети, но и дейността на птиците в гората, и рибите в морето. Според Лао Це, колкото повече човек се намесва в естественият баланс, създаден и ръководен от вселенските закони, толкова повече се отдалечава хармонията. Колкото повече се налага човек, толкова повече проблеми създава. Независимо дали е тежко или леко, мокро или сухо, бързо или бавно, всичко си има своята същност, която не може да бъде нарушена без това да доведе до усложнения.  Когато са наложени абстрактни и произволни правила, борбата е неизбежна. Точно тогава животът става кисел.