Отзад ми мина. Прегръдка нежна.
Дланта ти, моята ръка.
Остави ме във тъмнина
върху чаршафа белоснежен.
Привличаш ме с ръце - въже
и ме притискаш тъй небрежно.
Не виждам в тъмното лице.
Насляпо битка неизбежна.
И бой на мислите се почна
и победителите съди страх,
и случи се любов порочна,
на тъмно, със лъжа и прах.
Аз се задъхвам и боли.
Уста затиснал си със шепа.
Аз се измъквам...Гледаш ти -
следите ми са по тапета.
И липсва щастието на Земята.
Остави ме. Не бе вежливо.
Остави ме във тъмнината
с парад на мислите страхливи.
Светът остана без прекрасно,
а ние бързахме отново.
Не ни повярва, че сме страстни.
Разстреляхме го с равнодушно олово.
Оригинален текст:
© Красимир Дяков Всички права запазени