В браздите празни, неорани ниви,
от земята суха само бурен никне,
утрини се раждат безутешно сиви,
тишината няма, в безгласие викне.
Селото е пусто, няма детска врява,
вече се не чува даже реч човешка,
тишината тука дълго продължава,
блика от гърдите ми тъгата тежка.
В минало ме връщат сън и стара къща,
и усещам радост, сила непозната,
будя се, разбрала в минутата съща,
че на спомен бледен ровя по следата, ...